Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Искаш ли да си направим пикник? — попита я Фин. — Мисля, че го заслужихме.

Той извади сак от багажника и тя го последва до едно затревено място с изглед към залива. Фин постла одеяло и извади от сака сандвичи и вино.

— Впечатлена съм — каза Имоджен. Отхапа от сандвича си и отметна назад коси. — И съм благодарна, тъй като умирам от глад. Но беше забавно. Мисля, че сега разбирам как си се увлякъл толкова.

— Радвам се да го чуя — каза Фин. — А ти започна наистина добре.

— От самото начало ли ти хареса сърфирането?

— От ден първи. Това е единственото нещо, което си представям, че бих могъл да работя и имам късмет, че правя точно това.

Той полегна назад и се опря на ръцете си. Морето беше оцветено в тъмносиви и зелени тонове, чайките се стрелкаха надолу и докосваха повърхността на водата с шумни крясъци. Пред тях, изчистен, се простираше хоризонтът. В този миг Имоджен имаше чувството, че са единствените двама души на света.

— Та какво мислиш? — попита я той. — Реших, че може да ти хареса тук. Същото море, само че някак си по-диво.

— Прекрасно е — отвърна тя. Усещаше енергията на водата, която се блъскаше пред нея, неспокойна, бореща се с някаква невидима сила. — Страховито, но прекрасно.

Вдясно от себе си виждаше как вълните се разбиваха в тъмните скали.

Фин стисна нежно ръката й. Погледите им се срещнаха и той я привлече в прегръдките си, започна да я целува нежно, а после все по-настойчиво, докато легнаха един до друг на одеялото.

Анна затвори входната врата след себе си и влезе в апартамента. Беше си вкъщи и въпреки това — по-малко от седмица след раздялата с Джон — всичко изглеждаше различно. Тя влезе в спалнята и седна на леглото, за да отпочинат краката й след още един натоварен ден в магазина. И без да поглежда, тя знаеше къде какво липсва — половината гардероб беше празен, в шкафа в банята имаше две свободни полици, където Джон държеше самобръсначката и афтършейва си. Във всекидневната нейните дивидита и сидита се бяха килнали настрани, тъй като вече не ги подпираше колекцията на Джон. Докато все още й трябваше време да свикне с празнините, тя все пак беше благодарна, че той се изнесе бързо и че не остави апартамента осеян с разни неща, които да й напомнят за него. Така беше по-лесно.

Откакто Джон си отиде, не я хващаше сън, в главата й все се въртяха мисли за случилото се, за онова, което би могла да направи другояче, а отговори все нямаше. Липсваше й тялото му до нейното нощем в леглото, успокояващото чувство, че ако нещо не беше наред, той е там.

Споделяната някога от двама им интимност обаче, начинът, по който един разговор или шега можеха да я накарат да се усмихне часове по-късно — всъщност кога за последен път бе изпитвала подобно нещо? Като се обърнеше назад, нещата бяха започнали да се променят от мига, в който те с Джон заживяха заедно, а може би дори и по-рано. Тя толкова се стараеше всичко да е наред, че не й оставаше време да се огледа и да разбере, че всъщност нищо не беше както трябва.

Анна стана и отиде в свободната стая. Защото сега тя беше точно това — малка стаичка, която ставаше за кабинет, място, където можеше да си води сметките и да извършва други административни дейности, свързани с магазина. Анна се насили да не се вглежда в пъстрия скрин и малкото креватче. Може би можеше да подхване ново хоби, за което стаята щеше да й послужи. Да сложи тук компютъра си и да пише — можеше да състави готварска книга с летни рецепти за сладоледи.

Тя хвана края на скрина, при който Алфи бе дотичал възбудено, за да го пипне. Пръстите й се задържаха върху дръжката, после тя бавно отвори горното чекмедже. Беше празно. Второто — също. Третото чекмедже… отначало и то й се стори празно, но после я видя. Забутана отзад в него беше една от тениските на Алфи — жълтата с жирафа отпред, която тя му беше подарила.

Седнала на креватчето на Алфи, Анна притисна тениската до гърдите си. Спомни си последния път, когато го видя облечен с нея и как се усмихваше. Да се сбогува с Джон беше едно — но това беше нещо съвсем различно. И когато сълзите рукнаха от очите й, тя не можа да ги спре.

На дъската за специалитети — Гранита с еспресо

На другия ден, в събота, Анна запали осветлението в магазина. Ако съдеше по последните няколко дни, трябваше да побърза, за да приготви всичко. До час отвън щеше да се натрупа опашка.

След купона на крайбрежната улица бяха затрупани от клиенти — „При Вивиен“ бе рекламиран широко в местните вестници (този път положително) и туристическите справочници. Лятната ваканция докара поток от посетители в Брайтън и мнозина от тях бяха включили магазина в списъка си с места, които трябваше задължително да посетят. Славата му се предаваше от уста на уста и някои туристи дори пристигаха с желание да опитат определен вид сладолед.