Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Да върнем часовника с месец назад ли? — предложи Анна уморено.

— Не — възрази Джес. — Няма нужда от машина на времето. Просто е, макар и сто процента временно решение. — Тя вдигна ръка да повика бармана.

— О, не. — Анна поклати глава. — Сериозно. Вече съм твърде стара за това.

— Кризисните времена налагат драстични решения — усмихна се Джес на младежа. — Четири коктейла с текила. — А после отново се обърна към Анна. — И разбирам, че е наш ред да избираме музиката.

Докато си наливаше чай, Имоджен усети топлината на тъмните дъски на пода в кухнята под босите си крака. Беше твърде рано за обичайната неделна блъсканица и тази сутрин чуваше само песента на птиците — черни синигери и врабчета бяха накацали по хранилката на Вивиен.

Тя навлече блуза с дълги ръкави върху белия си потник и синьото долнище на пижамата, влезе във всекидневната и се настани на дивана, хванала чашата с две ръце. Главата й беше замаяна и усещаше лека болка в слепоочията, но миналата вечер определено си заслужаваше.

Когато купонът приключи и хората тръгнаха да се разотиват от Аркадата, доволни след деня, прекаран в компанията на добра храна и приятели, тя не спираше да мисли как Фин ще дойде да я вземе по-късно. Цял следобед се сещаше за целувката му. Някъде около седем го видя да приближава.

— Бих казал, че си свършихме работата тук — каза той, като я приближи с широка усмивка.

— Съгласна съм — отвърна Имоджен. — Сладоледите ни се продадоха, включително и кучешкия вариант, сергията с кексчета на Иви направо я разграбиха и тя получи нови поръчки за флагчета. Почти съм сигурна, че днес вписваме Аркадата „Гранвил“ на картата.

Тя посегна към малката черна дъска, която висеше отстрани на вана, изми я старателно и после написа „ЗАТВОРЕНО“ с розов тебешир.

— На барбекюто продадохме цял тон. Трябва по-често да правим такива неща.

Имоджен слезе от вана и дръпна рулетката.

— Да, макар че нямах представа колко е изморително — разсмя се тя.

Усети погледа на Фин върху себе си, който като че ли искаше да я притегли по-близо до себе си. Онова привличане, което почувства следобеда, все още беше силно.

— Тогава да разпуснем тази вечер. Какво ще кажеш за риба с картофки на плажа? — усмихна се той. — Не е от най-изисканите срещи, знам.

— Струва ми се идеално — отвърна тя, надявайки се възбудата, която изпитваше, да не проличи по лицето й.

Час по-късно Имоджен и Фин седяха на плажа и ядяха картофки от един вестник, на метри от Брайтънския кей. Бяха взели и бутилка вино, която Фин тъкмо отваряше, а наоколо групи приятели се тълпяха около малки барбекюта и лагерни огньове.

— Хубаво е — обади се Имоджен и протегна крака.

— Не е съвсем като в Тайланд… — пошегува се Фин. — Но е най-доброто, което мога да ти предложа без подготовка.

— Нали пак е море. Няма нищо, което да може да се мери с усещането да си край него, нали?

— Освен да си вътре в него, разбира се.

— Вярно е — съгласи се Имоджен. — Ти кога се научи да караш сърф?

— Още от пубертета. Идвахме тук през повечето време… там, където израснах, нямаше много развлечения.

— Винаги ми се е струвало забавно, но никога не съм опитвала.

— Искаш ли да пробваш? — попита той. — Мога да те науча. Всъщност, утре имам почивен ден. Има едно закътано малко заливче нагоре по крайбрежието, докъдето можем да идем с кола. Идеално е за начинаещи.

Имоджен се загледа в мрачните дълбини на Атлантическия океан — не й изглеждаше топъл, но пък неопрените бяха за това, нали? Беше минало доста време, откакто бе правила нещо, което да й вдигне адреналина.

Тя се обърна към Фин.

— С удоволствие.

Разговаряха с часове, докато плъзна нощният хлад и Фин я изпрати до дома. Позабавиха се за миг пред вратата й, после той я целуна нежно.

— Вече чакам с нетърпение утрешния ден — прошепна й той. — Наспи се хубаво и ще дойда да те взема в девет.

„В девет“, спомни си Имоджен, зарязвайки спомените за предишната нощ и хвърли поглед към стенния часовник във всекидневната на Вивиен. Имаше достатъчно време за бърз душ.

Тя успя да вземе душ и да се облече, преди да звънне звънецът на вратата й. Погледна се за последен път в огледалото в антрето, преди да отвори. Беше облякла лилава блуза върху къси джинси и беше вързала хлабаво косата си с тънък светлозлатист шал, който подчертаваше избледняващия й тен. Щеше да свърши работа. Тя отвори вратата.

— Добро утро, Имоджен — каза Фин с леко дрезгав глас.