Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Анна не можа да измисли какво да му каже в отговор.

— Говорех сериозно, когато казах, че искам нещата да проработят — каза Джон.

— И въпреки това, само след няколко дни… — подхвана Анна. — Всичко свърши.

— Анна, ето те и теб — провикна се Джес по телефона.

— Здравей — зарадва се Анна.

Тя стоеше на улицата пред кафенето, след като се сбогува с Джон и му каза да си прибере вещите от апартамента й.

— Мислех, че ще се върнеш тук отново с Джон — каза Джес.

— Къде си?

— Все още в Лейнс — отвърна тя, мъчейки се да овладее сълзите си. — Промяна в плана.

— Жалко. Наистина ли? Аз пък се надявах забавлението да не свършва веднага. — Анна дочуваше шума по крайбрежната улица. — Тук все още е доста оживено.

— Слушай, Джес — започна Анна. — Не мога да ти обещая забавление… изобщо никакво… но ако все още си готова за едно питие, бих се зарадвала на компанията ти. Да се срещнем някъде, където сервират вино.

— Разбира се — съгласи се Джес. — Вино мога да пия винаги. Да се срещнем при „Смоуки Джо“ след десет минути.

Анна си проправи път по тесните улички към любимия им бар, все още замаяна и седна в едно ъглово сепаре. Поседя там известно време като зяпаше през прозореца, превъртайки в съзнанието си отново и отново разговора с Джон.

— Какво има? — попита Джес, почти веднага щом влезе през вратата. — Звучеше ми странно по телефона. — Тя седна. — Изглеждаш ужасно. Плакала ли си?

— Току-що скъсахме с Джон — изхлипа Анна.

Като го изрече на глас, всичко й се стори много по-реално.

— Какво? Защо? — попита Джес.

Анна привлече вниманието на бармана, докато въпросът все още висеше във въздуха.

— Обичайното — поръча тя. — Защото съм идиот — отвърна на приятелката си. — Той се събра отново с Миа. Спал е с нея, докато съм била в Италия, а аз се проявих като голяма глупачка, давайки му втори шанс.

— По дяволите — изруга Джес. — Но да се разберем — на първо място, ти изобщо не си идиот. Това е ясно. Виж Джон — да, той е идиот. С Миа на второ място. Или може би са на първо като двойка. Божичко, би трябвало да се досетя, че е грешка да ги поканим и двамата на сватбата ни. Тогава ли е започнало всичко?

— Не знам. Всъщност подробностите не ме интересуват. Но съм сигурна, че така или иначе щеше да се случи, със или без сватбата.

— Струва ми се, че си знаела нещо от известно време. Защо не каза нищо по-рано?

— Не знам — отвърна Анна, като пое чашата вино от бармана.

— Исках нещата да се оправят. И Джон беше в ужасно състояние. Това е дълга история, съкратили го от фирмата малко преди това и той го скрил от мен. Не искам да го съдиш.

— Предполагам, че имаш основания, макар да не ми се мисли изобщо какво си преживяла — каза Джес. — Разбира се, че го осъждам. И сега ми се ще да му извия врата. На кого му пука, че са го съкратили… това не е извинение. Значи се изнася?

— Да, сега в момента е в апартамента и си опакова багажа. Исках всичко да стане бързо.

— По-добре е така — отбеляза Джес. — Да сложиш точка.

— Може би. Макар че не е най-добрият начин да опишеш края на най-значимата връзка в живота ми.

— Извинявай — смути се Джес. — По-добре ли ще се почувстваш, ако ти кажа, че в морето има риба колкото щеш?

— Не — отвърна Анна, като пресуши чашата си. — Определено няма да помогне.

— Добре. Тогава просто зачертай всичко с дебела черта. Като осъзнае това както трябва, Джон ще се пръсне от яд, че те е оставил да му се измъкнеш.

— Не знам — въздъхна Анна. — Изглеждаше доста сигурен в решението си.

— Не си представям, че Миа може да се промени — добави Джес. — Знам, че Ед смята, че се е променила, но щом й се е разминало веднъж, когато му е сложила рога, не виждам какво ще я спре да го направи отново.

— Е, надявам се да грешиш заради Алфи — възрази Анна. — Достатъчно го объркаха дотук.

— Горкото дете — каза Джес. — Едва ли разбира нещо.

Анна прехапа устна.

— Не биваше да съм толкова глупава, че да се забърквам с Джон, след като Алфи е толкова малък.

— Виж какво, Анна — каза й Джес, — колкото и да се мъчиш, няма да ме убедиш, че вината е твоя. Джон носи отговорност за Алфи.

— Понякога чувствам, като че ли отговорността е и моя — отбеляза Анна.

Тя си представи стаята на Алфи, спомни си всички надежди, които хранеше, че заедно с Джон биха могли да бъдат семейството, от което момченцето имаше нужда.

— Но може би съм се залъгвала — добави тя.

— Знаеш ли как можем да оправим всичко? — попита Джес с усмивка, в която просветваше надежда.