Изчака ваната да се напълни и разсеяно вдигна бродираната възглавница от стола, като прокара пръсти по бродерията. Възглавницата беше едно от малкото неща, които бе избрала да вземе от къщата на баба си. Спомняше си как Вивиен я бродираше, докато гледаше „Имението Даунтън“. За миг като че ли усети присъствието на баба си в помещението.
Когато Вивиен живееше на една пресечка оттук, а Анна още обитаваше жалкия си апартамент под наем, тя винаги се чувстваше в Брайтън като у дома си. А сега в собствения си дом, с мъжа, когото се предполагаше, че обича, тя се чувстваше самотна като никога.
„Ох, нещо не е наред“ — помисли си Анна, докато наблюдаваше как водата изпълва ваната. Притисна възглавницата до гърдите си и думите, които изрече на глас, бяха заглушени от течащата вода.
— Но не мога просто да се откажа, бабо Вив. Нали?
На дъската за специалитети — Сорбе с боровинки
Макар да й трябваше известно време, за да го признае пред себе си, от момента, в който заспа, бъбрейки си с Фин в онзи феерично осветен вигвам, Имоджен усети в себе си искрица — само искрица — на привличане към него.
Беше неделя сутрин и те с Анна подготвяха нещата за празненството на естрадата, като тя осъзнаваше факта, че Фин беше само на метри от нея. Щеше да се срещне с него по-късно за пръв път, откакто се бяха видели в Гластънбъри преди две седмици. Тази сутрин тя прекара повече време пред огледалото да си оправя косата, да сплете в нея една малка плитка и да си сложи колие от старо злато, за да поосвежи червената блуза и джинсите.
— Добре, ето ги знаменцата — обяви Иви, влизайки стремително в магазина за сладолед. Около врата й бяха увити ярки триъгълници от плат, а останалите държеше в разперените си ръце, за да не се оплетат. — Цяла нощ си играх, да знаете — усмихна се тя. — Надявам се да ги оцените.
— Прекрасни са — възхити се Анна и заахка около дантелата и шарените парченца плат, които Иви беше избрала и пришила към дълга синя панделка.
— Е, благодаря ти — отвърна Иви с реверанс.
— Това на естрадата ли ще го закачим? — попита Имоджен, като пое част от панделката и прокара пръсти по знаменцата.
— Има една дълга гирлянда за естрадата — каза Иви — и още една за вашия ван. Днес ще продавате от вана, нали?
— Да — потвърди Имоджен.
След колебливото си прохождане, ванът се оформяше като неразделна част от бизнеса. А днес това означаваше, че ще могат да продават сладолед в центъра на празненството.
— Знаете ли какво? — обади се Иви. — Направо е жалко, че баба ви я няма тук. Вивиен най-много от всичко обичаше да събира хората.
— Права си — съгласи се Имоджен, — щеше много да й хареса.
— Разказвала ли съм ви за разпродажбата, която организирахме тук на крайбрежната улица? — попита Иви. Имоджен и Анна поклатиха глави. — Направихме го, когато заплашиха, че ще закрият детското отделение на болницата. Отрупахме сергиите с предмети, които баба ви подреди и им сложи цени. Дойдоха тълпи от хора — деца с родителите си, местни артисти и представители на пресата. Вивиен умееше да разпространява новините.
— Събрахте ли много пари? — попита Имоджен.
— Около петстотин лири стерлинги, мисля — отвърна Иви. — Вече не си спомням. Но реалният резултат беше, че отразяването на събитието от местната преса привлече внимание към кампанията. Това беше преди времето на социалните мрежи и разни други подобни, разбира се, и не беше лесно да накараш хората да забележат нещо. На следващата седмица над хиляда души излязоха да протестират на крайбрежната улица и управниците се принудиха да променят плановете си.
— Каква страхотна история — заяви Анна. — Каквото и да правеше баба Вив, тя го превръщаше в забавление. Това ми липсва.
— Предполагам, че сега това се пада на нас — добави Имоджен. — Трябва днес да направим страхотно празненство в нейна чест.
— Звучи ми добре — съгласи се Иви.
Анна погледна часовника си, после отново към Имоджен и Иви, а кафявите й очи блестяха от нервна възбуда.
— Вече е почти обяд — напомни тя. — Започваме след час. Да излезем ли навън и да приготвим всичко, преди да пристигнат тълпите?
— Защо не започнем оттук? — попита Имоджен, когато излязоха на крайбрежната улица и посочи естрадата. — Да закачим знаменцата. Чакайте, сега ще донеса стълба.
Тя се върна след минута и Иви подпря стълбата на кованото желязо.
— Аз ще ги закача — каза Имоджен, хвана края на гирляндата и се изкатери по първите няколко стъпала.
Читать дальше