Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Хеп… ърн — каза той, задъхвайки се от смях. — Гъделичка ме!

Анна изтегли полекичка Хепбърн настрани и го гушна в скута си, откъдето той продължи да ближе ентусиазирано лицето й.

— Къща за Анна и Хеп… ърн! — смееше се Алфи, добавяйки поредното кубче върху кулата си.

Анна се усмихна. Времето, прекарвано с Алфи, я държеше в настоящето както нищо друго. Когато му четеше приказка преди лягане или събираше с него камъчета на плажа, ежедневното напрежение намаляваше или изобщо изчезваше. Той я увличаше в своето ярко и необременено възприятие на света със способността си да създава игриви измислици.

Джон надникна през вратата.

— Тук всичко наред ли е? — усмихна се той. — Защото звучи като лудница. Вечерята е почти готова.

— Добре сме — отвърна Анна и го погледна.

Видя сърдечното му изражение, което я беше пленило още първата вечер, която прекараха заедно.

— Добре — каза той. — След още пет минутки. Боя се, че все още няма нищо за нас, Анна, освен ако не искаш панирани пилешки хапки.

— Мисля да изчакам малко — каза Анна.

Джон затвори вратата и тя се обърна отново към Алфи. Бърз като стрела, Хепбърн скочи от скута й и хукна навън, като разпиля кубчетата във всички посоки.

— О, НЕ! — възкликна Алфи и отново се разкиска.

— Няма нищо, миличък — каза Анна. — Това просто значи, че трябва да започнем играта отначало.

Тя загреба кубчетата с ръка, така че Алфи да стига до всички с пухкавите си ръчички.

— Сега какво друго да построим? — попита Анна, като сложи ръка на устата си, все едно че обмисляше план.

— Дъ… руга къща — каза Алфи.

— Различна ли?

— Да — отвърна той и сложи едно жълто кубче за основа. — В тази къща ще живеят мама и татко.

Думите му направо зашлевиха Анна.

Може би не Алфи играеше „на ужким“. Може би играеше тя самата.

След като сложиха Алфи да си легне, Джон приготви вечеря за себе си и за Анна — чинии с димящи спагети болонезе.

— Как мина днес? — попита Анна. — Ходил си на среща, така ли?

— О, да — отвърна Джон, докато сипваше спагетите. — Приятни момчета и агенцията май е интересна. Не съм сигурен, че това ще доведе до нещо обаче.

— Окей. Е, все пак си струваше да опиташ. Джон сви рамене.

— Да се надяваме. Между другото, исках да ти кажа, че другата седмица Алфи ще поостане малко по-дълго от обикновено.

— Чудесно — отвърна Анна. — Знаеш, че обичам да е при мен.

— Миа ще го доведе в четвъртък. Имала някакво мероприятие по събиране на средства.

— Окей — каза Анна, като се насили да не реагира при споменаването на Миа.

При мисълта, че ще я види отново след всичко онова, което се беше случило, на Анна й прилоша.

— Нямаш проблеми с това, нали? — попита я Джон. — Искам да кажа, че бих могъл да се срещна с нея някъде другаде, ако така ще ти бъде по-лесно.

Всичко й идваше толкова скоро.

— Няма нищо — въздъхна Анна. — Искам да кажа… — Нещо в нея поддаде и се скъса. — По-скоро не бих искала да я виждам никога повече, честно казано… но мога в случая да се държа като зрял човек, ако и тя може.

— Хайде, Анна — каза Джон, — няма нужда от всичко това.

— Така ли? — Тя му хвърли гневен поглед. За момент й се зави свят и тя почувства нужда да остане сама. — Отивам да взема вана.

Анна излезе от кухнята, а главата й се въртеше. Седна на пейката в антрето, до купчината поща, натрупала се там през седмицата, без да я погледне.

Изведнъж тя забеляза цветна картичка сред купчината сметки и я извади. Яркосиньо небе сияеше над теракотени на цвят сгради и искряща река. В центъра на снимката се виждаше мост, който тя веднага позна — Понте Векио във Флоренция.

Тя обърна картичката и зачете елегантния почерк в черно.

Анна,

Кажи ми, че не си забравила Флоренция и силата на сладоледа все още.

Тя се усмихна въпреки всичко. Докато четеше думите, те й прозвучаха със сърдечния глас на Матео с италиански акцент.

Тя пъхна картичката в една книга и я постави на етажерката, като чувството на лека вина, която изпитваше заради приятелството си с Матео, се смеси с яда към Джон. Едно беше ясно — в момента имаше най-малко нужда от блянове и слънчеви спомени, които нямаха нищо общо с живота й.

След като влезе в банята, Анна заключи вратата след себе си. За пръв път дърпаше резето — обикновено обичаше да оставя вратата леко притворена, за да може да разговаря с Джон, докато той се мотае наоколо. Но сега нещата изглеждаха различни.

Тя седна в плетения стол до ваната и пусна горещата вода върху цитрусовата пяна за вана.