Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Струва ми се интересен човек — каза Фин. — А сигурно и майка ти е специална.

— Би могло да се каже и така — засмя се Имоджен. — Аз самата рядко го виждам. Но той смята, че тя внася баланс в живота им. Ти близък ли си с родителите си? — попита тя.

— Разбираме се — отвърна Фин. — Виждаме се на Коледа, по празниците… Те се преместиха в Дъблин, когато напуснахме дома, така че не си досаждаме един на друг. Мисля обаче, че са се справили добре с възпитанието ни и съм им благодарен за това.

— Странно е, нали? — каза Имоджен. — Че с годините започваш да разбираш колко нелесна наистина е тази задача. Че и родителите ти са хора. За някои неща са прави, за други — грешат.

— Точно така. И че за каквито и грешки може да ги осъждаме, ние самите сигурно ще направим стократно по-лоши от тях — усмихна се той.

— Виж какво — предложи Имоджен. — Не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че този разговор или някой друг, или всъщност… — Тя стисна ръката му. — Изобщо без никакъв разговор… може би ще е по-забавно в твоето жилище.

Фин се усмихна и я привлече към себе си за целувка.

— Няма да споря по този въпрос — отвърна той без никакво колебание и вдигна ръка, за да спре едно такси.

Качиха се и Фин даде адреса на шофьора. После се обърна към Имоджен и я целуна отново.

Фин и Имоджен толкова се бяха увлекли в целувките на задната седалка на таксито, че не забелязаха как колата спира пред дома му петнайсет минути по-късно.

Шофьорът се прокашля в опит да привлече вниманието им.

Тя неохотно пусна Фин от прегръдките си, докато той плащаше на шофьора, а после двамата излязоха навън.

— Ооо, това твое ли е? — попита тя, когато видя стилната, модерна къща, кацнала на края на морския бряг, с ширнала се гледка на плажа и хоризонта.

— Да — отвърна Фин. — Влизай да ти покажа.

Тя избърза пред него, прескачайки стъпалата до входната врата.

Фин я настигна и обви кръста й с ръка, докато отключваше вратата. Дръпна се, за да може тя да влезе покрай него и запали приглушените светлини. Имоджен огледа помещението пред себе си. Просторни всекидневна и трапезария, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха импозантна гледка към морето.

— Хубава къщурка — свирна Имоджен. — По-хубава дори и от вигвама.

— Благодаря — отвърна той. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Добре съм си и така. — Имоджен го целуна, а после го поведе към един от диваните. — Имам чувството, че има по-интересни неща, с които можем да се заемем.

На другата сутрин Имоджен стана, свали халата, който висеше на вратата на спалнята на Фин, и го облече. Обърна се да го погледне, заспал дълбоко, с глава хлътнала във възглавницата.

Тя пристъпи във всекидневната и огледа апартамента. В него цареше абсолютен баланс между стилен минимализъм и уют. Изискани офорти висяха по яркобелите стени, черно-бели снимки на приятелите и семейството му бяха закачени в рамки. На хладилника имаше забодена рисунка, нарисувана с пръсти от племенника му — ярка и колоритна гора с ято червени птици над нея. В далечината се виждаше яркосиньо море.

Всичко, свързано с Фин, беше както трябва. Защо тогава в светлината на деня й се искаше да си тръгне?

— Не разбирам — каза Анна, седнала срещу сестра си в магазина. — Честно казано, не разбирам. Той наистина е много приятен, Имоджен.

— Знам. Страхотен е. Проблемът не е в него.

След като напусна апартамента на Фин тази сутрин, тя взе автобуса до града и се разходи покрай крайбрежната улица, придружена само от виковете на чайките и няколко замаяни посетители на нощните клубове. Бавно започваше да й се изяснява — не беше готова за уседнал живот. Не беше готова да се свърже с човек като Фин.

— Харесва ми да съм с него, но ако останем заедно, в крайна сметка ще трябва да остана тук — каза Имоджен.

— И това толкова лошо ли е? — попита Анна.

— Анна, ти знаеш, че не съм планирала да оставам в Брайтън завинаги. За теб е различно. Ти си по-възрастна… не прави такава гримаса, така е… плюс това, ти си човекът с талант — каза тя. — Невероятна си със сладоледите и имаш всичко необходимо, за да направиш това място наистина специално.

— Не и без теб — възрази Анна, като затвори счетоводната книга, по която работеше. — Направила си толкова много за магазина. Не разбирам. Онзи ден ми се стори наистина щастлива.

— Бях и още съм — отвърна Имоджен, мъчейки се да намери начин да изрази чувствата си. — Фин е наистина страхотно момче. Но не се виждам да работя тук в магазина, без дори да се пробвам в онова, което наистина обичам. Онова, което ме кара да се чувствам жива, както се чувстваш ти, когато готвиш, е когато снимам. А животните и нещата, които искам да снимам, не са тук. Те са…