Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Татко ме разбира.

— Значи отново те насърчава да ходиш по разни места, където излагаш живота си на риск?

— Разбира се, че не — възрази Имоджен. — Решението е мое.

— Само… дето си и моя дъщеря и аз наистина не смятам…

Имоджен чу как гласът на майка й секна.

— Мамо — каза Имоджен. — Добре ли си?

— Да, скъпа. Разбира се, че съм добре.

Имоджен чу приглушени ридания от другата страна на линията. „О, божичко — помисли си тя, — това всъщност е по-страшно от викането. От трийсет години не е проронила нито сълза, а ето че сега не можеш да я спреш.“

— Сигурна ли си? — попита Имоджен.

— Не — промълви Джан с необичайно слаб глас. — Тревожа се за теб, миличка. Не мога да разбера защо трябва да се излагаш на опасности. Да се гмуркаш и да рискуваш да се отровиш с азот или с каквото и да е друго. Моята работа като майка е да се грижа за теб и искам да постъпя правилно. Но ти правиш нещата толкова трудни понякога.

— Мамо, аз съм на двайсет и три години — каза Имоджен и седна във фотьойла. — Вие с татко и двамата сте чудесни родители, всеки посвоему. Но аз не съм като вас. Може би ще стана някой ден, но сега все още не съм. Не искам да пускам корени… има разни неща, които искам първо да направя. Искам да направя нещо от себе си, да стана фотограф.

— Не искам да те спирам. Всъщност не. Говоря така, само защото те обичам, нали го знаеш? — каза Джан.

— Знам, мамо. И ти благодаря за това.

На дъската за специалитети — Пралинов деликатес

Анна седеше на същото високо столче, на което бе седяла до сестра си като дете. Пред нея имаше купа с пралинов сладолед, щорите на магазина бяха спуснати наполовина и умълчаният Хепбърн й правеше компания. Дори и той като че ли разбираше, че нещо не беше наред.

Тя огледа магазина и се сети за всички препятствия, с които се бяха сблъскали с Имоджен досега — а знаеше, че ще има и много други. Беше много по-лесно, когато ги посрещаха заедно. Щеше ли да се справи сама?

Някой почука на рулетката и Анна видя през прозореца долната част на Иви, която не можеше да бъде сбъркана в характерния си гащеризон и розовите боти.

— Иви — възкликна Анна и настроението й малко се оправи.

— Разбира се, че съм аз, миличка — каза Иви. — Ще ме пуснеш ли?

Анна вдигна рулетката и видя усмихнатото лице на Иви. За момент й се стори, като че ли донякъде и баба й Вивиен бе застанала също там.

— Добре ли си, скъпа? Много си бледа.

— Честно казано, била съм и по-добре — призна Анна.

Двете с Иви седнаха в едно сепаре.

— Неприятности с мъже? — пробва Иви и докосна ръката на Анна със своята, с покрити със сребърни пръстени пръсти.

— Да — отвърна Анна. — Колкото искаш. Но не това е причината. Достатъчно ми се струпа през последните дни, но не става дума за днес. Става дума за магазина. Или по-скоро за Имоджен.

— Засърбели са я подметките ли?

— Как се сети?

— Може би краставите магарета отдалеч се подушват — засмя се тихичко Иви. — Навремето и аз попътувах доста. Забелязах този копнеж за приключения у сестра ти още първия път, когато я видях.

— Та нека се досетя, ти се тревожиш от това — продължи тя, като кимна към тезгяха, към пълните с шарени сладоледи витрини и натрупаните накуп вафлени фунийки с всякакви размери. — Да управляваш магазина самичка?

— Да — каза Анна. — Горе-долу това е — и се разплака тихичко.

— Е, работата е много, нали, когато я вършиш сама. Но ти си силна жена, Анна. В теб има толкова много от баба ти.

— Наистина ли мислиш така? — подсмръкна Анна и изтри сълзите с ръкава на жилетката си, доволна, че освен Иви нямаше кой да я види.

— О да, ти олицетворяваш духа на Вивиен. И много борбен дух, при това.

— Тя липсва ли ти, Иви? — попита Анна.

— Дали ми липсва ли? — Иви повдигна вежди. — Не минава ден, без да ми липсва баба ти. Като че ли е оставила дупка в сърцето ми.

И точно тогава Анна го забеляза. Проблясък на болка в очите на Иви, чувството, че я е напуснала не само приятелка, но и сродна душа.

— Няма друга като Вивиен — отбеляза Иви.

— В момента ми липсва толкова много — каза Анна. — Винаги е знаела как да постъпи правилно.

— О да — усмихна се Иви. — Но и ти го знаеш. Трябва само да накараш останалите гласове да замълчат и да се оставиш да чуеш собствения си.

Час по-късно Иви и Анна още седяха в сепарето с чаши чай и албума със снимки на Вивиен пред тях на масата.

— Ето тази тук… — Иви посочи една черно-бяла снимка, закрепена с фотоъгълчета на страницата — е от онова лято през шейсетте години, знаеш ли, с шитите по поръчка дрехи и лъскавите италиански мотори. Идваха тук, биеха се за нищо и никакво, и правеха ужасни поразии.