Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Анна си пое дълбоко дъх.

— Моля те, не се опитвай да представиш, че всичко е било по моя вина. Та какво, Миа повече време ли има за теб?

— Тя ме познава — отвърна Джон. — Преживели сме толкова неща заедно, Анна. И с Алфи. Почувствах я като сигурно пристанище, когато имах нужда от такова.

— Виж, разбирам необходимостта ти да поговориш с някого — каза Анна, като с мъка овладяваше болката и гнева си — и съжалявам, че си помислил, че не можеш да споделиш това с мен. Но Джон… нима това означаваше, че трябва да спиш с нея?

Джон отклони поглед.

— Знам, че беше грешка, Анна. И съжалявам.

— С положителност е било грешка — отвърна Анна, а в ъгълчетата на очите й напираха горещи сълзи. — Аз ти вярвах, Джон. Винаги съм ти вярвала. Всеки път, когато отиваше да оставиш Алфи, всеки път, когато разговаряше с нея по телефона. И онзи път, когато трябваше да се върнем от хотела, защото Алфи се беше разболял. Като си спомня сега, той изобщо не е бил болен. Когато ти отиде там, той чудодейно се беше излекувал. Винаги ли е имало нещо между вас? А това между теб и мен беше ли изобщо истина?

Анна се сети за Алфи, спомни си как го държеше за ръка, когато играеха миниголф предната събота или неделя край Брайтънския кей. Дали това щеше да бъде за последен път? Дали за последен път тогава чу сърдечния му смях, веселото детско кискане? Тя погледна към Джон и се сети за бъдещето, което мечтаеше да изградят заедно. Нима всичко това беше фикция?

— Разбира се, че беше истина — обади се той обидено. — И все още е — настоя той. — Анна, направих глупава грешка.

Тя повдигна вежди.

— Добре де, грешки, в множествено число. Но аз си извадих поука, Анна. Бях се объркал по отношение на онова, което исках, но сега знам по-добре от всякога, кое е важно за мен. Казах на Миа, че онова, което стана, няма да се повтори. Ти си жената, която обичам… и си мисля, че част от онова, което направих, се дължеше всъщност на факта, че ти ми липсваше. Знам, че звучи откачено, но ми се струваше, че те губя заради нещо, на което държиш повече, отколкото на мен. Ти обаче си всичко, което искам.

— Обичам те, Анна — продължи Джон, като този път я погледна в очите. — През цялото време знаех, че те обичам. Може би трудно приемах, че наистина заслужавам това хубаво нещо помежду ни. Мисля, че се опитах да го унищожа. А Миа беше най-лесният начин да го постигна. Аз съм идиот, Анна. Но сега знам, че онова, което извърших, беше погрешно. Позволи ми да оправя нещата.

Той протегна ръка и хвана нейната. Колкото и да беше сърдита, тя му позволи да я докосне.

Имоджен затвори вана за сладолед в събота вечерта и пое към сцената на „Пирамидата“, за да хване едно от рекламираните представления. Като се уви по-плътно с жилетката си, тя се огледа в тълпата — юноши в каубойски шапки, високо развято знаме на Уелс, ярките прожектори около сцената. Тя извади апарата от чантата си, нагласи обектива и танцувайки в такт с музиката, започна да снима. В топлата лятна вечер се остави тълпата и ритъмът да я носят.

— Какво мислиш за тези момчета? — извика й момичето до нея, надвиквайки звуците на музиката.

— Страхотни са — усмихна се в отговор Имоджен.

Тя се потопи в музиката, наслаждавайки се на чувството, че е част от тълпата. Беше тук, сама насред полето — и се чувстваше някак завършена.

Звездите разсейваха нощния мрак, а малките светлинки на палатките танцуваха в далечината. Тя се сети за времето, когато Анна й се обади през март. Тогава тя изобщо не предполагаше, че ще остане толкова дълго в Обединеното кралство. Дори когато се обвърза с отварянето на магазина, беше сигурна, че ще използва обратния си билет, за да се върне в Тайланд след няколко месеца. Но в някакъв момент мислено беше затворила вратата пред завръщането си в Азия. Защо? Какво от това, че не се беше получило с Лука? Той в никой случай не беше причината да отиде на острова и категорично не беше и причината тя да зареже мечтите си. Доколкото разбираше от тези неща, той и Сантиана може би вече бяха заминали за някъде.

Островът я караше да се чувства жива и млада, така както работата в магазина никога нямаше да я накара да се почувства. Да, ванът й предостави начин за бягство, но ако останеше в Брайтън, дните й скоро щяха да се превърнат в рутина. Беше учила фотография три дълги години и за какво? За да се откаже, без изобщо да е опитала ли?

Басовата партия пулсираше в тялото й и тя се движеше в такт с нея. Беше почти сигурна, че не е приключила с пътуванията и приключенията. Ама никак.