Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Джон си разхлаби вратовръзката.

— О! Имат предвид на пълен работен ден. Казах ти, че ролята ми се е променила малко, скъпа. Сега съм нещо като свободен консултант, така че повече съм по срещи, вместо на бюрото през цялото време. Сега работя за повече компании, а не само за „Ен Вижън“. Не съм имал време да ти обясня всичко това, нали? Ти беше толкова заета с магазина.

Анна се намръщи.

— Значи този следобед си бил с клиент?

— Да — отвърна Джон. — Чак досега. Страхотна възможност е, ако се реализира.

Анна се разкъсваше — имаше толкова много неща, които никак не пасваха и въпреки това не й се щеше да го обвинява в лъжа.

— Има ли някаква причина да ме подлагаш на подобна инквизиция сега? — разсмя се Джон. — Искам да кажа, изглеждаш ми доста елегантна, за да ходиш на работа така в магазина за сладолед.

— Ходих да ми одобрят заема — каза Анна. — За бизнеса.

— Къде си ходила? — сбърчи чело Джон. — Влагаш още пари в онова място?

— Да — отговори тя спокойно. Това беше едно от малкото неща в момента, за които бе абсолютно сигурна. — Трябва да инвестираме.

— Имоджен похарчи почти всички пари, които баба ви беше оставила, а ти реагираш по този начин?

— Взехме решение — отвърна Анна сковано. — Аз и Имоджен.

Начинът, по който тя се почувства този следобед, когато чу как телефонът му звъни, без той да вдига, я връхлетя с болезнена яснота.

— Защо не вдигаше днес, когато ти се обаждах?

— Казах ти — отвърна той рязко. — Бях на среща.

— С Алфи ли? — сопна се тя.

Джон я гледаше безизразно, но не изрече нито дума.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Анна, след като мълчанието помежду им продължи цяла вечност.

— Уволниха ме — най-сетне призна Джон.

— Какво? — възкликна Анна, невярвайки на ушите си. Всяка сутрин без изключение Джон ставаше и обличаше костюма си. Разговаряха за срещите му вечерта. Нещо не се връзваше. — Кога?

— Преди месец. Не знаех как да ти кажа.

— Преди месец… значи почти през половината от времето, докато живеехме заедно, ти си ме лъгал?

— Предполагам. Не исках. Просто не знаех как да ти кажа истината — заяви той с напрегнато лице. — Подходящият момент като че ли никога не идваше.

— Окей — каза тя, притискайки ръка към челото си в опит да проумее ситуацията. Сега поне знаеше как стоят нещата. — Ще го преодолеем, Джон. Ще си намериш нова работа или ще измислим нещо. Няма нищо.

— Всъщност има — възрази той и сведе очи така, че да не среща погледа й.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах нужда да отида някъде, Анна. Имах нужда от дом, а тук не се чувствам у дома си. Исках да ида някъде, където да почувствам отново себе си.

— Да почувстваш себе си?

— Не знам какво да кажа — продължи Джон. — Не знам какво означава всичко това. Но мястото, където съм си аз е с Алфи. И с Миа.

— Това е пропуск за търговци — каза Имоджен, като показа пропуска си за Гланстънбърския фестивал на охранителя край оградата.

— Не съм виждал такива преди — отбеляза той, загледан в сигнално оранжевия ремък, който тя му връчи.

— Всички търговци на храна и напитки имат такива — каза Имоджен, като започна да губи търпение.

Той какво си мислеше — че е докарала тук вана само за забавление, за да се опита да проникне по този начин на музикалния фестивал ли?

— Ще трябва да се обадя на шефа си — заяви мъжът, като зашляпа в калта с гумените си ботуши в цвят каки, пръскайки наоколо кал с всяка стъпка.

Имоджен потегли по обед. Натовари вана с неща от първа необходимост, които зае от приятели, посещаващи редовно фестивалите, а после натъпка фризерите на колата със сладоледи и сорбета, както и с торби с фунийки и вафли. Оставаше й само да се надява, че топлото време ще се задържи — ако годината се окажеше отново дъждовна, не само че имаше опасност от нов кошмар, свързан със здравната безопасност, но беше почти сигурна, че хората щяха да се насочат към вановете с органичните бургери, а не към ледените сорбета и гранита.

Докато чакаше охранителят да я пусне, стана шест часът вечерта. Пътищата за Съмърсет бяха почти безлюдни, с изключение на последните няколко мили до мястото на събитието, където започнаха задръстванията. Тя изтърпя дългото пъплене в трафика заедно с останалите посетители на фестивала, които бяха тръгнали по-рано, като надуваше до дупка радиото си.

Анна се труди усърдно цяла сутрин, за да приготви навреме сладоледите за Имоджен. Изглеждаше й изморена и Имоджен й предложи да й помогне, но Анна настоя да свърши всичко сама.