Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Когато излезе на оживената главна улица, Анна извади мобилния си телефон и набра номера на Имоджен.

— Време е да проучим откъде да се снабдим със смокини и ванилови шушулки.

— Наистина ли? — възкликна Имоджен възбудено.

— Да, получихме нов заем. Но обещай ми, че този път…

— Няма да купувам нищо — прекъсна я Имоджен сериозно, — повтарям… нищо… дори не и луксозни вафлени фунийки, без да се допитам до теб.

— Правилно.

— Що се отнася до другите новини — продължи Имоджен бодро, — ванът е поправен, и то почти без пари. Фин свърши тази работа. Искаш ли да го пробваш?

— С удоволствие. И сега, когато нещата не са толкова напечени, всъщност наистина го искам. Но след работа имам среща с Джон… искам да му разкажа как вървят нещата.

— Окей, ще се видим утре в магазина и можем да започнем да купуваме някои продукти. Благодаря ти, Анна, знам, че ще се справим.

— Ще се справим — повтори Анна, като за пръв път от дни наред, почувства, че може би е вярно.

Тя тръгна бавно из Лейнс към офиса на Джон. Наистина очакваше с нетърпение да сподели с него част от добрите новини за магазина за сладолед. Напоследък като че ли му разказваше само какво не е наред с магазина.

Административната сграда на фирмата „Ен Вижън“, в която работеше Джон, се виждаше отдалеч сред ниските джорджиански сгради. Анна стигна до входа и мина през въртящата се врата, която водеше към рецепцията.

— Здравейте — поздрави тя младата служителка на рецепцията. — Можете ли да повикате Джон Гари, моля? Аз съм Анна, неговата приятелка.

Докато момичето на рецепцията преглеждаше списъка с телефоните, Анна огледа фоайето на рецепцията, осеяно с ярки кресла и надуваеми дивани. Тя изведнъж се почувства малко не на място в официалния костюм, който бе облякла за срещата.

— Съжалявам, но не мога — обади се най-сетне момичето от рецепцията.

— Сигурна ли сте? Обикновено това не е проблем.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

Анна разкопча едно от копчетата на сакото си. Беше й горещо и неловко.

— Защо? — попита тя. — Никога не съм имала проблем досега, а идвах тук доста често. Знам, че е частно посещение, но…

Телефонът иззвъня.

— Не, работата не е в това — промълви момичето на рецепцията с извинителна усмивка, докато отиваше да вдигне телефона. — Джон Гари е напуснал компанията преди три седмици. Той вече не работи тук.

Анна постоя объркана за момент, после бавно излезе отново на улицата. Тя извади телефона си и набра мобилния на Джон. Трябваше да е някаква грешка. Момичето на рецепцията беше ново, така че лесно би могло да сгреши.

— Свързахте се с телефонния секретар на Джон Гари. Моля, оставете съобщение.

Анна натисна червения бутон, после веднага опита отново. Когато всичко се повтори, тя пусна телефона в чантата си и си пое дълбоко дъх. Трябва да има някакво обяснение, каза си тя, нямаше смисъл да се опитва да разбере какво става, преди да е говорила с Джон. Имаше нужда да се разходи, за да си проясни съзнанието. Оказа се, че върви към градините на Кралския павилион.

Седна на една пейка, обърната към величествения бял павилион, който бе рекламирала толкова дълго. Джон й беше споменал, че има промени в службата му, но нищо повече. С положителност не й беше казал нищо, което да й подскаже, че е напуснал компанията. Тя опита за последен път да се свърже с него по мобилния телефон и затвори след съобщението.

След няколко минути, когато стана да си върви, видя една телефонна будка. Влезе вътре, изкара номера на Джон на мобилния си телефон и го набра.

След няколко позвънявания той вдигна.

— Здравейте, Джон е на телефона.

Тя задържа дъх, опитвайки се да не издава никакъв шум. Мислите й препускаха. Защо игнорираше всичките й обаждания, а вдигна, когато не знаеше кой му звъни?

— Ало? — отново чу гласа му.

В помещението се чуваше смях на дете. Смях, който тя никога не би могла да сбърка.

По-късно вечерта, вече у дома, Анна чакаше на дивана с пуснат телевизор без звук. Когато най-сетне чу как ключа на Джон се превъртя в бравата, започна да й се повдига от нерви.

— Здравей, скъпа — провикна се той.

Влезе във всекидневната и се наведе да я целуне. Тя се отмести съвсем малко и целувката му се запечата на бузата й.

— Какво има? — попита той, като седна до нея.

— Объркана съм — отвърна Анна. — Имам чувството, че нещата, които мислех, че знам, вече нямат смисъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.

— Минах покрай офиса ти днес и ми казаха, че вече не работиш там.