Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Веднага щом прекрачиха прага, Джон прегърна Анна и я целуна нежно по устните и по врата. Остави куфара й в антрето. Чакаше я сред посрещачите на „Гетуик“ и докато пътуваха обратно, тя му разказа за Флоренция и за курса — обясни му подробно какви сладоледи беше направила.

— Липсваше ми — каза й той, заровил лице в рамото й.

— И ти на мен. — Тя също го целуна. — Да идем ли? — Тя кимна към спалнята, а той нямаше нужда от много подканвания, за да я последва.

Джон бавно разкопча блузата й и прокара ръка по сутиена, а после по голия й корем. Кожата й инстинктивно настръхна, а ръцете й намериха обичайното си място върху неговите и върху гърдите му. Правеше го полусъзнателно, все още ангажирана със спомени за слънцето и павираните площади, за възхитителните вкусове, които бе оставила там. Но докато Джон целуваше рамото й и внимателно сваляше блузата й, мислите й се отплеснаха на друго място и тя се озова отново в Брайтън. Но това не й донесе облекчението, че отново си е у дома, тревожеше се за магазина.

— Джон — прекъсна тя все по-настоятелните му целувки.

Той се отдръпна и я погледна със смесица от нетърпение и разсеяност.

— Ъхъ — измуча той, като все още се бореше с кукичките на сутиена й.

— Може би трябва да й се обадя — заяви Анна, закопча сутиена си и се отдръпна леко в леглото. — На Имоджен. Да проверя дали всичко е наред.

— Така ли? — Джон свъси чело и леко се изчерви. — Та ти току-що си се върнала, Анна, и бяхме разделени цяла седмица.

— Извинявай — каза Анна, като се опита усърдно да потисне съмненията си и да се отпусне. Имоджен я беше уверила по телефона, че всичко е наред и тя би трябвало да й се довери. — Прав си. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и той отново я притегли в прегръдките си.

Час по-късно Анна се събуди от дрямката, в която бе изпаднала. Беше в прегръдките на Джон, присви очи и видя, че часовникът показваше седем часа вечерта.

— Джон — заговори тя, като го събуди нежно. — Трябва да сме заспали. Вече е почти време за вечеря.

Той размърда леко глава на възглавницата и се раздвижи.

— Вечеря ли — повтори той думите й с отворени очи. — Не мисля, че вкъщи има някаква храна. Искаш ли да вечеряме навън?

— Абсолютно! — Анна седна увита със завивката, чувстваше се уютно и защитена. — Какво ще кажеш да идем „При Джани“?

Винаги бяха харесвали това заведение — романтичен и осветен със свещи италиански ресторант, сгушен в Лейнс, далеч от туристическите маршрути, вместо това през повечето вечери го пълнеха италиански семейства и местни жители. С Джон отидоха там на втората си среща и им остана любимо място за специални случаи. А тази вечер — вкусът на пастата или пицата на „Джани“ щеше да удължи ваканцията й.

— Знаеш ли какво? — каза Джон, подпирайки се на лакът. — Тази вечер предпочитам да хапна къри. Това окей ли е?

— Къри ли? — учуди се Анна, като се насили да забрави вечерята, която си представяше. — Разбира се. Нека бъде къри.

— Искаш ли попадум 15? — попита я Джон и разчупи наполовина един от хрупкавите дискове.

Тя пое половината и Джон намаза своята с пюре от манго. Бяха единствените клиенти в ресторанта, тихо приземно помещение на две крачки от апартамента.

— Умирам от глад — усмихна се Джон.

Анна прегледа менюто, копнеейки за ризото със сочни, узрели на слънце домати или пък пресни талятели, подправени с възхитителен сос от трюфели… Реши да бъде пиле джалфрези 16. И то ставаше. Нали беше с Джон, напомни си тя. Това имаше значение. Беше си отново у дома, с мъжа, който й липсваше през цялото време, докато беше в Италия.

— Мадам — попита сервитьорът със светнали очи, — готова ли сте с поръчката?

— Пиле джалфрези и питка с чесън, моля — каза Анна. — И една бира „Кобра“.

— А за вас, сър?

— За мен пиле тикка 17и обикновена питка — поръча Джон и остави менюто.

Той премести поглед от сервитьора към Анна.

— Сега вече се чувствам по-добре, след като знам, какво ще ми донесат.

— Ти добре ли се хранеше, докато ме нямаше? — попита го Анна.

— О, да. Искам да кажа не готвено, както обикновено, но все още съм жив, както виждаш. Предполагам, че Имоджен ти е казала нещо.

— Не — озадачи се Анна. — Какво да ми каже?

Той поклати глава.

— О, нищо. Просто ме хвана неподготвен онзи ден. Бях останал да работя вкъщи и тя дойде.

— О, да, спомена ми за това. Че си бил по боксерки? Извинявай, трябваше да ти кажа, тя все още има резервен ключ за апартамента.