Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Как смее тя! — възкликна Имоджен, изживявайки отново сцената.

Натисна газта, но колата внезапно блокира. Обхваната от паника, тя отново рестартира двигателя. Той за момент като че ли пое, а после се задави и заглъхна.

Колите й свиреха с клаксоните си и светеха с фаровете, но колкото и да опитваше, тя не можа да го запали отново.

— Ти какво си мислиш? — попита я Джес, когато пристигна двайсет минути по-късно.

Имоджен подписваше формуляра на мъжа от Автомобилната асоциация, за да стане неин член и да изтеглят колата й до Аркадата.

— Имала си късмет, че си стигнала и дотук — продължи Джес. — Мислех си, че ще я дадеш на сервиз, преди да я подкараш отново.

— Трябваше да го направя — промълви Имоджен и очите й се напълниха със сълзи, но тя ги овладя. — Мислех, че всичко ще бъде наред.

— Е, вече няма смисъл да се притесняваш — успокои я Джес. — Ще изтеглят вана до магазина. Сега нека те откарам до дома.

— Благодаря — каза Имоджен.

— Във всеки случай какво беше чак толкова спешно, че трябваше да затвориш магазина и да шофираш дотам? — попита Джес, когато поеха по пътя.

— Семейни работи. Това е дълга история.

— А ние бързаме ли за някъде?

— Накратко казано, татко е в депресия, откакто почина баба и сега леля ни се опитва да го манипулира.

— Звучи гадничко — отбеляза Джес и се намръщи. — Как го манипулира?

— Иска да го убеди, че не сме в състояние да стопанисваме магазина, за да поеме тя бизнеса.

— Никога няма да успее — заяви Джес.

— Ще ми се да ти вярвам. Но ти не познаваш леля ми Франсоаз.

— Анна ми каза, че става доста решителна, когато иска нещо.

— И още как — потвърди мрачно Имоджен, облегна се на седалката и прокара пръсти през косата си. — Божичко, Джес, така съм оплескала всичко. А сега ще ни трябват и пари да оправим вана. Анна ще ме убие.

В автобуса до седалката на Анна една пищна италианска майка намести широкополата си шапка с аранжирани отгоре изкуствени лилави цветя. Тя бъбреше оживено с жена в тюркоазен тоалет от другата страна на пътеката и от уловените случайни думи, изглежда, че говореха за сватба. Вниманието на Анна се отклони от оживения им разговор към пейзажа зад прозореца.

Тя наблюдаваше как се нижеха поразителните гледки, същите кипариси и жълти къщички, които видя при пристигането си в Италия преди една седмица. Усети болка при мисълта, че оставяше всичко това зад себе си — може би завинаги. Но нали това беше просто една ваканция, каза си тя. Глупаво беше да си мисли, че е нещо повече от това.

Анна никога не се беше смятала за човек с приключенски дух. Когато бяха деца с Имоджен, винаги сестра й експериментираше с насекомите, строеше къщички заедно с баща им и забъркваше смъртоносни на вид еликсири. Анна предпочиташе да си стои вкъщи и обикновено да готви — винаги си мислеше, че по-скоро би се въртяла из кухнята, отколкото да спи на палатка в далечна пустиня под звездите или да си пробива път през дъждовни гори.

Докато приближаваше обаче летището на Пиза покрай къщите и църквите на някакво малко градче, Анна се почуди дали пък онова, което винаги си бе внушавала — за това коя е тя и какво иска, — бе все още валидно. Италия й отвори очите — за приключения, за един свят, изпълнен с енергия и храна, която заемаше централно място в живота.

Когато се замисли за пътуването, което я очакваше, и за онова, което оставяше зад себе си, тя си спомни аромата на киви и пъпеш. Сорбето на Матео. Сега усети вкуса почти толкова осезаемо, както тогава, когато опитваше с лъжичката. Свежа плодова сладост, вкус, заради който хората щяха да изминават много мили. Никога преди не беше опитвала подобно нещо — и се съмняваше, че ще успее отново да открие точно този вкус.

Освен ако… Тя започна да рови в чантата си, под мобилния телефон, червилото и слънчевите очила — имитация на „Прада“. Намери сгънато листче хартия, онова, на което беше накарала съкурсистите си да запишат данните си за контакт. Анна бързо прегледа имената, докато не стигна до името на Матео — той беше включил електронната си поща и профила си във фейсбук.

„Може би си заслужава да поддържаме контакт“ — помисли си тя с лека вина. На Джон нямаше да му е приятно — но пък всъщност не трябваше и да знае. Тя щеше да използва адреса, само за да му поиска някоя рецепта или може би за съвет в бъдеще. Такъв беше бизнесът й — трябваше да събере около дузина страхотни рецепти, за да изправи „При Вивиен“ на крака. Анна записа електронната поща на Матео в айфона си и натисна „запази“.