Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Тя усети как по лицето й плъзна усмивка като реакция на изтънчената комбинация. Изражението й се отразяваше като в огледало в това на Матео. Той се ухили, наблюдавайки как творението му омагьосва Анна, точно както си беше наумил.

На нея й се искаше хапката да не свършва и тя остана да се наслаждава на последните миниатюрни кристалчета лед и на начина, по който рецепторите й реагираха.

— Харесва ли ти? — попита Матео. Анна кимна. — Само почакай да видиш на фестивала… това е нищо. Ще опиташ неща, за които не си и знаела, че съществуват. Защо не дойдеш с мен и няколко приятели утре вечер? Елена и Каро, и Саверио… ще ти харесат и те говорят малко английски. Ще те поразведем наоколо.

— Много бих искала — прие Анна в прилив на възбуда.

Беше петък и курсът им беше към своя край. Анна се подготви за последния ден от курса, като закуси още веднъж със сладкиши на терасата, но този път Джованна й правеше компания. Тя се почуди къде ли са отишли Матео и Шан и реши, че са излезли рано.

— Виждаш ли? — каза Джованна, като посочи през ниската стена на терасата оживения площад долу. Върху паветата строяха павилиони и хората разговаряха оживено около тях. През нощта се беше появил голям транспарант:

FIRENZE — FESTIVAL DEL GELATO 12

Градът грееше, изпъстрен с фестивалните цветове.

— Красиво е — възкликна Анна ентусиазирано.

— Нещо повече — отвърна Джованна. — Той е delizioso 13 . — Тя целуна пръстите си, за да подсили смисъла.

Анна чакаше с нетърпение настъпващия ден и вечерта. Ако не възникнеха някакви сериозни кулинарни катастрофи, щяха да получат дипломите си от курса, а после целият курс щеше да отиде на вечеря с Бианка в един, както ги увери тя, от най-хубавите ресторанти на Флоренция. А след това, помисли си Анна със светнали очи, тя щеше да има време да разгледа фестивала на сладоледа с Матео и приятелите му.

Съжаляваше само, че Шан нямаше да може да дойде, заради ранния си полет — те се бяха сближили в една от вечерите, докато бъбреха и пиеха просеко край реката, и Анна съжаляваше, че приятелката й трябваше да си замине.

След закуска тя се приготви за курса и излезе на площада. Часовникът на кулата показваше осем и половина. Джон сигурно току-що се беше събудил, но тя копнееше да чуе гласа му, след като не можа да се свърже с него предишния ден. Анна извади мобилния си телефон и набра номера му.

— Анна? — отговори той още след първото позвъняване.

— Здравей, Джон. — Тя се отпусна веднага при познатия звук на гласа му. — Как си?

— Чудесно е, че те чувам. Но виж какво, на път съм да вляза на сутрешно заседание със закуска. Важно ли е?

— Не, нищо спешно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от разочарованието, което изпита. — Просто ми се щеше да си побъбрим, да разбера какво става. Не сме се чували от доста време.

— Разбира се. Всичко е наред. Съжалявам, че те питам, но всичко това не може ли да почака до утре? Днес съм наистина притеснен. Ще дойда обаче да те взема от летището. Пристигаш в девет вечерта, нали?

— В девет и двайсет. Изпратих ти по пощата номера на полета. Нямам търпение да те видя отново.

— Окей, миличка. До утре тогава.

— Обичам те!

— И аз те обичам — промълви той тихо, както правеше винаги в препълнения офис. — Пожелавам ти безопасен обратен полет.

В края на последния ден от курса Бианка даде на всички от класа дипломи и настоя за аплодисменти.

— А сега — да празнуваме! Тази вечер отиваме на вечеря и вие ще опитате най-добрата храна във Флоренция.

Курсистите и гордата им преподавателка се настаниха в уютна семейна тратория, с карирани покривки в червено и бяло, дървени мебели и меню, пълно с изобилни тестени храни, пици и ризото. Анна посрещна с облекчение факта, че Бианка не бе избрала най-добрия ресторант според броя на звездите на Мишлен — бюджетът й в никой случай нямаше да стигне за такъв ресторант.

Тя си поръча пица, която пристигна отрупана с артишок и гъби, изпечена на плоча до съвършенство и, както беше изгладняла след цял ден усилна работа в кухнята, отхапа голяма хапка. Беше доволна от експеримента си днес — свеж и лек сладолед от дюля — всъщност, той може би беше най-добрият й от цялата седмица. Въпреки кулинарните си успехи обаче, тя някак си не успя да се отпусне. Не можеше да каже какво не беше наред, но нещо в тона на Джон я беше обезпокоило. Нямаше търпение да види отново него и Алфи, но защо й се струваше, че точно в момента не фигурираше сред приоритетите в неговия списък? Да не би пък да беше твърде взискателна? Реши, когато се върне у дома, да му даде повече свобода. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да й каже, когато беше готов.