Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Още лимончело? — попита Матео.

— Предполагам, че още малко няма да ми навреди — усмихна се Анна, като протегна чаша, а следите от сладкия ликьор още лепнеха по устните й. Останалите обсъждаха каква музика да пуснат по стереоуредбата на колата.

Матео напълни чашата й и очите им отново се срещнаха.

— Анна, все исках да ти кажа нещо. Още от първия ден…

От стереоуредбата изригна музика и прекъсна думите му. Приятелите му се разсмяха и посегнаха към копчето да я намалят.

— Няма нужда — каза Анна нежно.

Тя се сети за думите на Бианка и усети как я залива вълна от вина и объркване. Трябваше още от самото начало честно да му каже за Джон. Не беше постъпила правилно, като дойде тук тази вечер.

— Това е последната ми вечер тук, Матео. Нека й се порадваме.

ЗАТВОРЕНО ПО СЕМЕЙНИ ПРИЧИНИ

Имоджен залепи надписа на входната врата и затвори магазина по обяд. Не че щяха да изгубят кой знае колко клиенти, каза си тя. Единствените й клиенти тази сутрин бяха група около двайсетгодишни пияни студенти, които като че ли с часове се мъчеха да проумеят вкусовете на стотиците хиляди сладоледи на клечка.

Тя не можеше повече да стои в магазина, след като разбра, че Франсоаз притиска баща й и той се чувства по-зле. Имоджен хвърли малката си раница на мястото до шофьора на вана за сладолед и седна зад волана.

Включи двигателя и подкара към главния път. Не знаеше точно какво ще направи, когато стигне до къщата на родителите си, но ако Франсоаз беше някъде наблизо, скоро щеше да й се прииска да не бе идвала.

След четирийсет и пет минути Джан й отвори вратата на семейната къща.

— Още ли са тук? — попита Имоджен.

— Кой да е тук? — попита Джан предпазливо. — Имаш предвид чичо си и леля си ли? Ако е така — да.

Джан надникна зад Имоджен към автомобилната алея и видя паркирания ван за сладолед.

— Имоджен, какво е това на автомобилната ни алея?

— Нищо. Искам да кажа, че ще ти обясня по-късно. Нека вляза да поговоря с тях.

— Добре — отстъпи Джан. — Обаче — продължи шепнешком, — моля те, не вдигай скандал. Баща ти бездруго е достатъчно разстроен.

Имоджен отиде в кухнята, където чичо й и леля й седяха с баща й около масата.

— Здравейте — каза тя.

Баща й изглеждаше уморен и леко замаян. Тя се наведе да го прегърне за поздрав, но той като че ли едва регистрира присъствието й.

— Лельо Франсоаз, може ли да поприказваме?

Франсоаз хвърли поглед към Мартин, търсейки защита и той сви извинително рамене към жена си. Франсоаз неохотно избута назад стола си и последва Имоджен във всекидневната.

Имоджен затвори вратата след себе си.

— Какво разправяте на татко? — попита тя вбесена.

— Само истината — тросна се Франсоаз. — Онова, което всички говорят в Брайтън. Чувам, че даже го пише и във вестника. Че съсипвате бизнеса на Вивиен и репутацията, която е имал.

— Това не е вярно — възрази Имоджен. Заболя я, че може би донякъде все пак беше вярно. Поне малка част. — Работим денонощно, за да вдигнем бизнеса на крака. Анна в момента е на курс, за да подобрим предлаганите продукти. Как смееш да се намесваш така!

— Просто се грижа за интересите на баща ти и чичо ти — изсъска й Франсоаз. — А точно в момента е съвсем ясно, че магазинът има нужда от различно управление. Дадох на баща ти мой собствен бизнесплан, с одобрението на Мартин. Том ще реши да разговаря ли с теб и с Анна за това. Но му дадох да разбере, че магазинът на баба ти ще има по-добър шанс с мен и с Мартин.

Сълзи на ярост напълниха очите на Имоджен.

— Как можа? — възкликна тя. — Знаеш колко е разстроен след смъртта на баба.

— А ти си мислиш, че докато гледа как бизнесът на майка му отива по дяволите, това ще му помогне, така ли, Имоджен?

Имоджен загуби и ума, и дума. Онова, което каза, като че ли нямаше никакво значение.

— Твърдо си решила да провалиш бизнеса ни с Анна.

— Мисля, че драматизираш нещата — каза Франсоаз презрително.

— Не мисля така.

Имоджен обърна гръб на леля си и отиде в кухнята. Пое си дълбоко дъх в опит да изглежда спокойна, заради баща си.

— Съжалявам, че дойдох изневиделица — каза тя. — Не трябваше изобщо да идвам. — Тя целуна майка си и баща си за довиждане. — Сега трябва да тръгвам, но скоро ще се върна.

— Окей, скъпа — отвърна баща й все така разсеяно. — Винаги се радвам да те видя.

Джан прегърна дъщеря си и й прошепна в ухото.

— Ще оправим това, не се тревожи.

Имоджен излезе от къщата, включи двигателя и изкара колата от автомобилната алея. На главната улица даде мигач наляво, за да поеме обратно към Брайтън. Лицето на Франсоаз бе пред очите й — безскрупулно и решително.