Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Не е за мен — обясни Имоджен. — За бизнеса е. Сладоледен фургон. Реших, че е време… искам да кажа ще стане, когато Анна се върне… да станем мобилни. Ти какво мислиш?

— Ван? — Джес прибра разпилените си до раменете къдри, обмисляйки идеята. — Като сладоледения фургон едно време в училище ли?

— Точно така.

— Идеята е добра. Ед има един приятел в Уърдинг, който обновява стари ванове, повечето фолксваген и разни такива, но се обзалагам, че ще можеш да откриеш нещо там.

— Чудесно! — Имоджен засия при тази възможност.

— Зависи обаче доколко разбираш от автомобилни двигатели — продължи Джес. — Някои от тях все още имат нужда от доста поправки.

— О, аз съм доста сръчна.

Беше сменяла гуми и беше поправяла нееднократно плажния си велосипед.

— Страхотно — успокои се Джес и написа адреса на сайта върху една салфетка. — Ето. Търси Греъм. Може би е най-добре да отидеш там в сервиза, за да разгледаш вановете и да избереш.

— „Мечти на колела“ — прочете на глас Имоджен и се усмихна на името. — Точно това ми трябва, Джес. По този начин ще можем да закараме сладоледовите си мечти на пътешествие.

— Само не ме издавай пред сестра си, че съм те насърчила. Не съм сигурна, че ще одобри това, че съм ти помогнала с тази налудничава идея.

— Няма да кажа нито думичка. — Имоджен вече посягаше към мобилния си телефон и отваряше сайта на компютъра. — И в това няма нищо налудничаво, уверявам те.

Имоджен взе велосипеда на Анна и отиде до адреса, който бе открила онлайн. Спря велосипеда на чакъла пред „Мечти на колела“ и го облегна на тухлената стена. Собственикът на гаража се подаде изпод един оранжев фолксваген и се обърна да я поздрави. Грубоватото му красиво лице с прорасла коса беше изцапано с масло. Беше облечен в тъмносин гащеризон.

— Вие трябва да сте приятелката на Джес. Имоджен, така ли беше? — попита той, като окончателно се измъкна изпод вана и бавно се изправи на крака.

— Да, това съм аз — усмихна се Имоджен. — Сладоледената дама.

Той протегна омазана с масло длан, за да й стисне ръката, но забеляза колебанието й, дръпна си ръката и я изтри в гащеризона.

— Май е по-добре да не се здрависваме, а? — разсмя се той. — Да ви кажа, когато се обадихте, ми се стори направо като късмет. Аз имам един стар сладоледен ван от седемдесетте години, и от известно време все се мъча да му намеря място. За редовните клиенти той, разбира се, не става, но може пък да е подходящ за вас. Има нужда само от малко боя… елате да видите.

Греъм поведе Имоджен в задната част на работилницата си и покрай редица ванове, стар училищен автобус и един микробус с надпис „Жени — водачки“ отстрани.

— Мога да ви предложа съвсем разумна цена, ако се интересувате. Седем стотачки ще свършат работа, тъй като той стои тук от много време и, честно казано, заема твърде много място. Той е добър малък бегач, все още си е с фризерите и всичко останало.

Очите на Имоджен свикнаха с мрака в гаража и тя различи вана пред себе си. Да, боята му беше малко поизбледняла, но имаше четири колела и великолепна фунийка със сладолед отгоре. Идеален беше.

— Точно това ми трябва — зарадва се Имоджен.

Представи си го с надписа „При Вивиен“ с красив шрифт отстрани и как обикаля с него и продава сладоледи на фестивали на плажове по южното крайбрежие, край местните паркинги. Когато Анна се върнеше, просто щеше да се влюби в него по същия начин… и нямаше да се тревожи толкова за другите неща, които се бяха случили в нейно отсъствие.

— Ще ви дам четири стотачки — каза Имоджен.

В раницата си имаше петстотин лири стерлинги в брой — последните от парите, които им бе оставила баба им. Окей, те с Анна ги бяха определили за продукти, но пуснеха ли вана на пътя, щяха да си върнат парите за една седмица.

— Четиристотин и петдесет — отсече Греъм твърдо, но очите му се смееха, — и сключваме сделката.

Джованна беше изнесла възхитителни на вид печива на терасата на покрива и Шан и Матео седяха до масата и пиеха кафе.

— Добро утро на всички — поздрави Анна с лъчезарна усмивка и се присъедини към тях. — Не знаех, че и ти си отседнала тук, Шан.

— Пристигнах снощи — отвърна тя. — Бях в един пансион наблизо, истинска дупка. Съвсем се бях отчаяла, но после Матео ми препоръча този хотел и за мой късмет имаше свободна стая.

Анна се усмихна и седна на масата им. Терасата гледаше към красив площад, само на стотина метра от него се виждаше небезизвестния силует на Дуомо — катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, която беше основна забележителност на града. Тя се пресегна към чинията и си взе една каноли — пуричка със сметанов крем, — отхапа, а бутер тестото се разтопи сладостно в устата й. Все още беше топла и прясна от фурната.