Эбби Клементс - Карамел с морска сол

„Днешните новини във вестника са утрешното съдържание на кошчето за боклук“, каза си Имоджен, молейки се това да се окаже вярно в техния случай. Беше трудно да се каже дали лошото време или скандалът с хранителното отравяне държеше хората настрани от магазина на Вивиен.

Вече беше обяд, а възрастният мъж, който даваше шезлонги под наем в тяхната част на плажа, беше единственият клиент на Имоджен — отпиваше от чашата горещ чай и чакаше да премине бурята. Имоджен вече се чудеше дали лятото изобщо щеше да дойде. Беше юни, а те едва бяха зърнали слънцето един-два пъти. Или пък съдбата им беше отредила още седмици със сиви облаци и дъжд, който барабани по прозорците?

— Мрачно е тук, нали? — попита мъжът, като изказа на глас мислите на Имоджен.

Тя кимна и се насили да се усмихне.

Толкова й се щеше да избяга. Животът на острова й прилягаше много повече от този. Дължеше го обаче на баба си, на баща си и на Анна, напомни си тя строго. Не можеше да позволи Анна да се върне у дома от Италия и да завари слухове за лоша хигиена. Трябваше да направи някаква положителна реклама на магазина, за да неутрализира отрицателната статия във вестника. И трябваше да го направи бързо.

Мисли положително, каза си тя, докато прибираше лъжичките. Когато се върнеше Анна, щеше да е само въпрос на време да произведат продукт, с който наистина да се гордеят. И за да разберат хората за него, тя трябваше да излезе с наистина силна реклама.

Имоджен хвърли поглед към стената над тезгяха, където бе закачила в рамки някои снимки от албума на Вивиен — деца, които играеха на плажа пред магазина и родители, изтегнати се в шезлонгите до тях. Трябваше им някаква магия, която да съживи духа на лятото. Сладоледи = слънчеви детски мечти. Но когато небето беше сиво, какво можеха да направят те с Анна, за да подсетят клиентите за онези топли дни?

В главата й се завъртя една мелодийка. Няколко тенекиени ноти, които винаги ги караха двете с Анна да наострят уши и да хукнат при родителите си да искат пари за сладолед.

„Точно така, — помисли си Имоджен. — Фестивали, плажове, пикници в парка“. Току-що беше съставила плана, от който се нуждаеше магазина.

Отварянето на вратата прекъсна мислите й.

— Да имате място за още един човек? — усмихна се Джес и влезе вътре.

— Струва ми се, че все ще те сместим някъде.

— Видях статията — продължи Джес, сядайки на едно от високите столчета до бара. — Какъв кошмар.

— Не ми говори.

— О, не се коси. Вече никой не чете местната преса.

— Надявам се да е вярно.

— От друга страна, заведението наистина изглежда много по-добре.

— Благодаря — зарадва се Имоджен. — Излъскахме го добре. А ти какво още правиш тук? Мислех си, че вече се печеш на слънце някъде из Антигуа?

— Като заговорихме за кошмари, тази проклета туристическа агенция! Разполагахме с купища младоженски ваучери за стотици паунди, които хората ни бяха купили като подарък за сватбата… а сега, след като агенцията е фалирала, тези подаръци пропаднаха. В работата на Ед, щом надушиха, че плановете ни за Антигуа са пропаднали, веднага го привикаха. Така че останах само аз. Тук. Младоженка без меден месец.

— Това е ужасно — прояви съчувствие Имоджен. — Много ли ще ме намразиш, ако ти кажа, че се радвам да те видя и че всъщност съм доволна, че все още си тук?

— Да, ще те намразя! И за да компенсираш това, искам голяма чаша горещ шоколад, моля. Все още съм в дъждовната Англия, и то самичка. Дори Анна замина.

Имоджен отиде в кухнята да приготви шоколада за Джес.

— Не си съвсем сама — опита се да успокои тя Джес минута по-късно, като й връчи чашата с горещата напитка.

— Извинявай. Страхотно е, че си тук. Просто седмицата беше ужасна. Във всеки случай, как е Анна? Харесва ли й Италия?

— Прати ми едно-две съобщения. Звучи, като че ли си прекарва страхотно.

Джес се усмихна.

— Хубаво, тя го заслужава, нали? Всичките тези години, през които бе прехласната по готвенето, може пък най-сетне да доведат до нещо различно, а не само до по-голям размер рокли за мен.

— Да. Обзалагам се, че вече е първа отличничка, нали? Любимката на учителката.

— Определено — съгласи се Джес, разбърквайки лениво горещия шоколад с лъжичката си.

— Джес — започна Имоджен. — След като си тук…

Джес повдигна подозрително вежда.

— Мога ли да ти задам един въпрос? Ако искаш да намериш ван, къде ще отидеш да търсиш?

— Ван ли? — Джес се подсмихна самодоволно. — Да не планираш да ходиш някъде? Анна винаги ми е казвала, че си падаш малко хипи.