Дэвид Балдаччи - Мишената

Гордостта в очите му бързо отстъпи място на притеснение, когато в трапезарията се появи Томас-младши, облечен в училищна униформа. Момчето беше напуснало държавното училище, за да се прехвърли в едно от най-престижните учебни заведения в страната. Но промяната очевидно не му се отразяваше добре.

— Здрасти, здравеняко — поздрави го Кашън. — Добре ли спа?

— Не съм никакъв здравеняк — мрачно отвърна момчето. — Най-дребният съм в клас. Дори момичетата са по-високи от мен.

— И по-умни! — добави Клеър.

— Млъквай! — изкрещя Томи.

— Остави го на мира, Клеър — рязко вдигна глава Елинор.

Момичето се усмихна тържествуващо и отново потъна в записките си.

— Аз съм метър и осемдесет и осем, Томи — обади се президентът. — А майка ти е метър и седемдесет и пет. Това означава, че и ти ще бъдеш висок. Бас държа, че след две години ще бъдеш по-висок от сестра си. Трябва ти малко търпение, нищо повече.

Клеър изсумтя, а Томи се намръщи.

— Освен това трябва да живеем още цели три години на това място! — недоволно промърмори той.

— Седем , когато татко спечели повторно — жизнерадостно го поправи Клеър. — Нали, тате?

Президентът не отговори, заковал поглед в сина си.

Елинор пъргаво се изправи, огледа Томи и се зае с обичайните за всяка майка дейности: приглади косата му, оправи яката на ризата и намести възела на вратовръзката.

— Малко си закъснял — меко промълви тя. — Не е зле да побързаш със закуската.

Томи се тръшна на стола и заби мрачен поглед в чинията пред себе си.

Елинор стрелна с поглед съпруга си, но той не реагира. Вече се беше примирила с факта, че поне докато обитават тази резиденция, мъжът й трудно ще може да бъде наречен „всеотдаен съпруг и баща“. Стори го постепенно, не без цупене и скандали, защото разбираше, че той е изправен пред огромни проблеми, злоба и изключително напрежение. Тя често се чувстваше като самотна майка, въпреки че много хора й помагаха.

Появата на момчето принуди президента да мисли за нещо друго.

За семейството си.

Той стана и захвърли салфетката в чинията си.

— Добре ли си? — вдигна глава Елинор.

— Забравих нещо, което трябва да свърша, преди да излетя — отвърна той и с бърза крачка напусна трапезарията.

Елинор отново насочи вниманието си към Томи и след известно настояване успя да го накара да изяде част от закуската. После стана да изпрати децата, които тръгваха на училище с личната си охрана от Сикрет Сървис. Първо щяха да оставят Томи, а след това и Клеър. Разбира се, в компанията на по един агент, който щеше да ги охранява дори в класната стая.

Улисана в изпращането на мини кортежа, Елинор не обърна внимание на групичката туристи, която се събираше пред главния портал на Белия дом. Първото семейство никога не минаваше оттам. За тях имаше съвсем друго място за влизане и излизане, за което публиката дори не подозираше.

Или поне по-голямата част от нея.

Един мъж и една жена снимаха всичко, което се виждаше. Бяха избрали позициите си така, че да имат максимално добър изглед към страничния вход на Белия дом, а голяма част от туристите пред портала умишлено ангажираха вниманието на охраната с купища въпроси.

Когато кортежът излезе на улицата, друг член на екипа започна да го снима с автоматичната си камера, размахвайки ръка за поздрав, развълнуван като всеки нормален турист. Камерата му спря да щрака едва когато кортежът изчезна в далечината. Тогава след него поеха два най-обикновени седана, паркирани на Седемнайсета улица. По време на преследването те се сменяха непрекъснато, за да не привличат вниманието на Сикрет Сървис.

На връщане към резиденцията Елинор спря да погледне работата на градинарите, заели се да подменят цветята. На алеята се появи личната й секретарка и бързо закрачи към нея.

— Госпожо Кашън, в момента работя по пътуването ви до Нантъкет, както ми наредихте — обяви тя. — Ще бъдете само вие и децата, нали?

— Да. Сутринта говорих с президента, но той едва ли ще има време да се присъедини към нас.

— Сикрет Сървис вече работи върху логистиката — продължи момичето. — Предварителният им доклад ще бъде готов до края на седмицата, ако нямате нищо против.

Елинор кимна.

— Още помня времето, когато скачахме в колата с два куфара и кучето — замечтано промълви тя.

— И искате това време да се върне? — засмя се секретарката.

— Всяка минута от живота си. Но съм доволна, че можем да се откъснем от тук поне за малко. Жалко, че президентът няма да може да ни придружи.