Дэвид Балдаччи - Мишената

Това място се обитаваше от четиристотин души, повечето от които щяха да прекарат остатъка от живота си в него. А после щяха да отидат в ада.

Дебелите бетонни стени бяха покрити с отвратителни графити. С годините те ставаха все повече, като утайката в канализацията. Стоманените решетки бяха нащърбени и издраскани, но все още твърде солидни, за да бъдат огънати от човешки ръце. Разбира се, имаше и официално регистрирани бягства, но последното от тях се беше случило преди повече от трийсет години. Причината за това беше проста — озовали се отвъд дебелите стени, бегълците откриваха жестоката истина, че няма къде да отидат. Защото хората навън бяха точно толкова недружелюбни, колкото и онези вътре.

А на всичкото отгоре бяха и по-добре въоръжени.

Старецът получи поредния пристъп на остра кашлица, придружена от плюене на кръв, което говореше за терминалното му състояние също толкова категорично, колкото и медицинското заключение. Той знаеше, че умира, беше само въпрос на време. Но бе твърдо решен да не се предава, докато не свърши още нещо на този свят. И то веднага, защото нямаше да има втори шанс.

Ърл Фонтейн беше едър мъж, макар че някога беше още по-едър. Тялото му се беше смалило значително от метастазите, които го разяждаха отвътре. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, причинени от възрастта, четирите пакета ментолови цигари дневно и най-вече от горчивото чувство за несправедливост. Пепелявата му кожа беше изтъняла след десетилетията, прекарани на място, до което никога не стигаше слънце.

Той се надигна в леглото с цената на доста усилия и погледна останалите обитатели на болничното отделение. Бяха само седем, но състоянието им бе по-добро от неговото. Все още имаха шанс да напуснат това място на два крака. За разлика от него. Но въпреки всичко на лицето му се появи усмивка.

Забелязал това, един от затворници се провикна:

— На какво, по дяволите, се хилиш, Ърл? Кажи, че да се посмеем и ние.

Усмивката на Ърл се разшири въпреки ужасната болка в костите. Сякаш някой го режеше с тъп трион.

— Мисля как да се измъкна от тук, Младши — отвърна той.

— Дрън-дрън! — изгледа го съседът му, когото, бог знае защо, наричаха Младши. Беше изнасилил и убил пет жени от три окръга само защото бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя му. Властите правеха всичко възможно да лекуват текущото му заболяване с единствената цел да доживее до датата на екзекуцията, от която го деляха два месеца.

— Ще се измъкна от тук — убедено отвърна Ърл.

— Как?

— В ковчег, Младши — изкиска се Ърл. — Също като дръгливия ти задник.

Младши поклати глава и насочи вниманието си към тръбичките на системата, която му бяха включили. Те бяха подобни на онези, по които щеше да протече отровата в часа на екзекуцията. Остана дълго време така, след което затвори очи и веднага задряма. Сякаш искаше да потренира за най-дългия сън, който щеше да го споходи точно след шейсет дни.

Ърл се отпусна назад и веригата около дясната му китка глухо издрънча. Другият й край беше прикрепен към ръждясалата, но все още здрава халка на стената.

— Махам се от тук! — извика той, след което се разтърси от продължителна кашлица.

Пристъпът отмина едва когато се появи един младеж от медицинския персонал, който му подаде чаша с вода и някакво хапче, а после здравата го тупна по гърба и му помогна да се изправи.

Младежът вероятно не знаеше защо Ърл е попаднал в затвора, но причината едва ли го интересуваше. Всеки обитател на това място със строг режим беше извършил нещо толкова ужасно, че надзирателите и останалите служители отдавна бяха претръпнали и нищо не можеше да ги стресне.

— Успокой се и полежи, Ърл — каза младежът. — Иначе може да стане по-лошо.

Ърл отпусна глава на възглавницата и го погледна втренчено.

— Възможно ли е да стане по-лошо?

— Предполагам, че всичко може да стане по-лошо — сви рамене младежът. — Трябвало е да мислиш за това, преди да се озовеш тук.

Обзет от внезапен прилив на енергия, Ърл подхвърли:

— Хей, хлапе, ще ми уредиш ли една цигарка? Пъхаш я между пръстите ми и я палиш. Заклевам се, че няма да кажа на никого!

Младежът пребледня само при мисълта, че може да направи подобно нещо.

— Можеше да стане, ако живеехме в седемдесетте години на миналия век — каза той. — Но на теб ти подаваме кислород, Ърл. А той е силно запалителен.