Дэвид Балдаччи - Мишената

Ърл се ухили, разкривайки пожълтелите си зъби с много дупки между тях.

— Предпочитам да стана на факла, вместо тая гадост вътре в мен да ме изяжда жив.

— Така ли? Е, ние наоколо не сме съгласни да изгорим. Това е проблемът на повечето хора — мислят само за себе си.

— Само една цигара, хлапе. Обичам да пуша „Уинстън“. Случайно да ти се намира такава? Това ми е последното желание. Трябва да го изпълниш. Нещо като последната вечеря. Дори шибаният закон го позволява. — Той раздрънка веригата си и добави: — Последната ще ми е, трябва да ми я дадеш!

— Умираш от рак на белите дробове, Ърл. А защо? Нали знаеш как им викат на цигарите? „Ракови клечки“. И с пълно основание. Според мен трябва да благодариш на бога, че си живял толкова дълго!

— Дай ми една цигара, гъз такъв!

Но младежът очевидно беше приключил с него.

— Слушай, старче. Имам куп пациенти, за които трябва да се грижа. Какво ще кажеш за един спокоен ден? Не ме принуждавай да викам надзирателите. В момента на смяна е Албърт, а той не си поплюва. Като нищо ще ти шибне една палка в черепа, нищо че си на смъртно легло. След това ще излъже в доклада, че си го нападнал. Никой няма да провери дали е така. На мръсника не му пука за нищо и ти го знаеш.

— Ясно ти е защо съм тук, нали? — подхвърли Ърл.

— Чакай да видим — пусна крива усмивка младежът. — Най-вероятно, защото умираш, а щатът Алабама няма да прехвърли човек като теб в охраняван хоспис, дори да им струваш цял тон пари!

— Нямам предвид в това отделение, а изобщо в затвора — дрезгаво каза Ърл. — Дай ми още малко вода, става ли? Доколкото ми е известно, водата в това забравено от бога място все още не е под режим, нали?

Той грабна чашата, която младежът му подаде, и я изпи до дъно. После избърса лицето си и с подновена енергия продължи:

— Озовах се зад решетките преди повече от двайсет години. Отначало ми лепнаха доживотна, но после решиха, че ми е малко, и ме осъдиха на смърт. А шибаните адвокати дори не си мръднаха пръста и ме оставиха на щатските кръвопийци. Просто ей така. Имал съм права? Нищо подобно. Защото съм я убил. Във федералния затвор си имах хубаво легло и всичко останало. Но я ме виж сега! Сигурен съм, че пипнах рака, след като ме преместиха тук. Ей тъй, от въздуха. Все пак извадих късмет, че не се заразих с оная гадост, СПИН-а. — Ърл вдигна вежди и понижи глас: — Ти добре знаеш, че тук е пълно с такива.

— Аха — промърмори младежът, докато преглеждаше картона на друг пациент на лаптопа си.

Компютърът стоеше върху болнична количка със заключени чекмеджета, където се съхраняваха лекарствата.

— Две десетилетия плюс още две проклети години — продължи Ърл. — Това е страшно много време.

— Сигурно. Ти си знаеш.

— Първият Буш все още беше президент, но после онова момче от Арканзас спечели изборите. Гледах го по телевизията, след като ме преместиха тук. Беше през деветдесет и втора. Как му беше името? Казваха, че има негърска кръв във…

— Бил Клинтън. Но няма негърска кръв във вените си. Просто е свирел на саксофон и от време на време е посещавал църквите на чернокожите.

— Точно така. За него става въпрос. От тогава съм тук.

— А аз съм бил седемгодишен.

— Какво?! — възкликна Ърл и присви очи, за да вижда по-добре. Пръстите му машинално се притиснаха в корема, сякаш за да прогонят болката вътре.

— Когато Клинтън стана президент, бях на седем — поясни младежът. — Мама и татко бяха раздвоени. И двамата са републиканци, разбира се, но той пък беше момче от Юга. Мисля, че гласуваха за него, без да си признаят. Но нямаше значение. Тук е Алабама. Ако спечели някой либерал, значи адът се е заледил! Прав ли съм?

— Напълно — съгласи се Ърл. — Отдавна живея тук, имах и семейство. Но иначе съм от Джорджия, синко.

— Ясно.

— Но ме вкараха в тукашния затвор заради това , което извърших в Алабама.

— Такива са законите. Не че има някакво значение. Джорджия, Алабама — все тая. Не е като да ти замъкнат задника чак в Ню Йорк или Масачузетс. За мен това все едно са чужди държави.

— Заради това, което извърших — повтори Ърл, като продължаваше да притиска корема си. — Не понасям евреите, цветнокожите и католиците. За презвитерианците също не ми пука кой знае колко…

— Презвитерианците? — развеселено го погледна младежът. — Какво, по дяволите, са ти направили, Ърл? Това е все едно да мразиш амишите!

— Докато ги убиваш, квичат като шопари, мамка им! Най-вече евреите и цветнокожите. — Той сви рамене и разсеяно избърса потта от челото си с чаршафа. — Истината е, че никога не съм убивал презвитерианец. Бих го направил, знаеш, ама те не ми даваха шанс, защото не можеш да ги различиш.