Дэвид Балдаччи: Мишената

Усмивката му се разшири, очите му светнаха. От изражението в тях пролича, че въпреки възрастта и болестите Ърл Фонтейн си е убиец и ще остане такъв до сетния си час. Който по мнението на спазващите закона граждани би трябвало отдавна да е настъпил.

Младежът отключи едно от чекмеджетата на количката и извади същите хапчета.

— Но защо да ги убиваш? — попита той. — Бас държа, че тези хора не са ти направили нищо лошо.

Ърл изкашля една храчка и я изплю в чашата си.

— Дишаха — изръмжа той. — А на мен това ми стигаше.

— Предполагам, че затова си тук. Но трябва да се оправиш с бог, Ърл. Всички са му деца, а ти скоро ще се изправиш пред него.

Ърл се разсмя толкова силно, че чак се задави. После бавно се успокои и чертите му се отпуснаха.

— Има хора, които идват да ме видят.

— Това е добре, Ърл — каза младежът, докато поставяше обезболяваща инжекция на затворника на съседното легло. — Твои близки ли?

— Не. Близките ми отдавна съм ги избил.

— Защо? Нима всички са били евреи, презвитерианци или цветнокожи?

— Ще има посещение. Все още не съм приключил, ясно?

Младежът поклати глава, провери монитора на болния и каза:

— Не е зле да използваш времето, което ти остава, старче. Часовникът тиктака за всички ни.

— Ще дойдат днес — рече Ърл. — Виж, ей там съм си го записал. — Той махна към олющената с нокът боя на бетонната стена и добави: — Казаха след шест дни, а там има шест чертички. Бива ме с числата. Акълът ми все още работи.

— Е, кажи им „здрасти“ от мен — подхвърли младежът и се отдалечи, бутайки количката пред себе си.

След известно време на вратата на болничното отделение се появиха двама мъже. Бяха облечени с тъмни костюми и бели ризи, а черните им обувки лъщяха. Единият носеше очила с тъмни рамки, а другият имаше вид на току-що завършил гимназист. И двамата държаха библии в ръце, а лицата им издаваха смирение. Изглеждаха като почтени хора, спазващи законите. Но не бяха нищо подобно.

— Идвате да ме видите значи. — Ърл срещна погледите им и изведнъж усети как сетивата му се проясняват. Отново имаше цел в живота. Беше се появила малко преди да умре, но въпреки това беше цел. — Избих семейството си — промърмори той, но това не беше съвсем вярно.

Беше убил само жена си, чието тяло намериха в мазето години по-късно. Това беше достатъчно да го затворят тук и да го осъдят на смърт. Можеше да намери и по-добро място да я зарови, но тогава това не му беше приоритет, тъй като бе зает да убива други хора.

Федералното правителство позволи на щата Алабама да му повдигне обвинение и да го осъди на смърт. Преди време бяха насрочили дата за екзекуцията му в атморския затвор „Холман“. От 2002 г. насам щатът Алабама официално убиваше с инжекция, но някои от привържениците на смъртното наказание настояваха за връщане на „пърженето“, което убиваше осъдените престъпници с електрически ток.

Ърл изобщо не се интересуваше от подобни дебати. Обжалването му се проточи толкова дълго, че вече беше невъзможно да бъде екзекутиран. Заради рака на белите дробове. По ирония на съдбата в закона беше записано, че осъденият трябва да е в добро здраве, преди присъдата му да бъде изпълнена. Фактически го бяха лишили от бърза и безболезнена смърт, на мястото, на която природата беше предложила белодробен рак. Той действаше далеч по-бавно и много по-болезнено. Някои биха го нарекли „справедливост“, но за него беше лош късмет и нищо повече.

Махна с ръка на мъжете с костюмите.

Да, той беше убил жена си. И още много други, чиято бройка вече не помнеше. Евреи, цветнокожи, може би и католици. Не изключваше и презвитерианците, но нямаше как да знае, по дяволите. На ничия лична карта не пишеше вероизповеданието. Всеки, който се изпречеше на пътя му, просто трябваше да бъде убит. А той беше направил всичко възможно на пътя му да се изпречат максимален брой кандидати за отвъдното.

Сега умираше, прикован към стената с желязна верига. Но все още имаше малко работа.

Трябваше да убие още един човек.

Мъжете бяха напрегнати до крайност. Сякаш целият свят тежеше върху раменете им.

И на практика беше точно така.

Президентът на Съединените щати седеше в края на малката масичка. Намираха се в Ситуационната зала, разположена в подземието на западното крило на Белия дом. Наричан от някои „Навеса за дърва“, комплексът бе построен по времето на президента Кенеди след фиаското в Залива на прасетата. Престанал да вярва на военните, Кенеди бе решил, че пристигащите от Пентагона доклади трябва да бъдат пресявани от личните му съветници по въпросите на разузнаването. За строителството на Ситуационната зала се бе наложило да пожертват залата за боулинг на Труман. През 2006 г. тя бе основно ремонтирана и модернизирана.