Дэвид Балдаччи: Ширината на света

На Санди Вайълет и Каспиан Денис, задето бяха така чудесни още от първия ден.

В света има и нещо добро и заради него си струва да се бориш.

Дж. Р. Р. Толкин

Във време на повсеместна измама да казваш истината, е революционно дело.

Джордж Оруел

Приземихме се невидими върху паважа и едва не загинахме.

Петра Сонет изпищя, Делф Делфия слисано изсумтя, кучето ми Хари Две изквича, а аз, Вега Джейн, щях да се прекатуря презглава, ако не бяха магичните нишки, които ни свързваха. Халата, която се носеше насреща ни, профуча покрай нас с гръм и трясък. Беше обемиста и закрита, направена от метал и дърво, с остъклени врати от двете страни. Също имаше четири колела подобно на каруца, но без слепове, които да я теглят.

Проклетата чудесия се движеше сама! С пухтене, хриптене и още някакви звуци, напомнящи тракане на желязо. Отпред чифт силни ветроупорни фенери осветяваха пътя. Муцуната й беше от лъскав, набразден метал, а върху нея бе отпечатано името РАЙЛИ.

Райли? Дали това не беше собственикът й? Или пък онзи, който я бе направил? У дома в Горчилище имахме един майстор каруцар на име О’Дугал, който изписваше името си върху всяка нова талига.

След още няколко секунди Райлито, поклащайки се тежко и изригвайки облаци дим от задницата си, сви зад един ъгъл и изчезна от погледите ни.

— Какво беше това, мътните го взели? — обърна се Делф към мен, пребледнял.

Поклатих глава, защото нямах и най-малка идея. Още потресена от случката, почесах Хари Две зад единственото му оставащо ухо.

Всички носехме белези от прекосяването на Мочурището.

Делф бе получил изгаряния.

Хари Две бе загубил ухото си.

Петра бе ранила ръката си.

А аз носех знака на трите куки, сякаш татуиран или жигосан по неведом начин върху опакото на дланта ми.

Поех си въздух и тъкмо се канех да ни направя отново видими чрез завъртане на пръстена, когато се зададоха двама души. Всички замръзнахме, притаили дъх, за да не ни усетят.

— Сигурен ли си, че беше тук? — попита по-високият.

Онзи кимна.

Мислите ми препускаха. Бяха същите мъже, които бяхме видели и по-рано, след бягството от Мочурището. Но как ни бяха последвали дотук?

Делф и Петра ме гледаха с разширени от ужас очи.

Направих им знак и всички тихо се промъкнахме зад ъгъла. Оставихме торбите си на земята и аз едва чуто прошепнах:

— Нещо ни е издало. Какво?

Петра само повдигна рамене, но Делф предположи:

— Дали пък не усещат магията? Нали с нейна помощ ни докара дотук.

Погледнах пръчката си така, сякаш бе отровна змия, готова да ме ухапе. Нима беше възможно?

— Вижте там — рече Делф, сочейки надясно. В самия край на павираната улица имаше голяма постройка от камък, тухли и греди, с висок, островръх покрив.

— Катедрала — промълвих удивено.

— Има и камбана — додаде Делф. — Татко ми е казвал, че и нашата Катедрала имала навремето, но се е счупила.

— Какво ще рече Катедрала? — попита объркано Петра.

— Място в Горчилище, където Уъгмортите ходят да слушат как Езекил Проповедника изнася безкрайно дългите си речи — поясних. — Наставлява ги да бъдат добри, а в същото време ги плаши до смърт с разкази за онова, което ги чака, независимо как ще постъпят.

Докато обяснявах, ми хрумна, че нощем Катедралата в Горчилище винаги е празна. Зачудих се дали и с тази ще бъде така.

Нарамихме торбите и се запромъквахме напред, докато не достигнахме масивните й двери.

Край тях имаше табела.

— „Свети Некро“ — прочетох и хвърлих поглед към Делф. — Говори ли ти нещо?

— Не, никога не съм чувал за такъв светия.

Натиснах тежката брава от ковано желязо, но тя се оказа заключена. Насочих пръчката и тъкмо се канех да произнеса „ Ингресио “, когато Делф ме сграбчи за ръката.

— Без магии — прошепна предупредително.

Кимнах и бавно свалих ръка.

Той също пробва да отвори, но резето бе здраво.

Тогава Петра забеляза малко прозорче отстрани.

— Оттам май ще можем да влезем.

Делф я повдигна и тя се промъкна с лекота. Аз я последвах. После той ми подаде Хари Две, а накрая се прехвърли и сам.

Озовахме се в просторен храм, много по-голям от онзи в Горчилище, но устроен по сходен начин — с яркоцветни прозорци, редици от пейки с проход между тях и издигнато място в дъното, откъдето несъмнено говореше проповедникът. Зачудих се дали и той е така отегчителен, както нашият Езекил.