Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Продължих да се самообразовам. „Кон“ беше онова, на което ние казвахме слеп, а кретът се наричаше „крава“. Сесията беше „година“, а зданието, в което се намирахме в момента, явно се назоваваше „църква“. Колкото до чудото, профучало покрай нас на улицата, то беше „автомобил“.

Облегнах се на студените камъни и взех да си повтарям думите, свързвайки ги с изображенията върху страниците. Не знаех, че ще ми се наложи да уча нов език, но защо пък не? И без това откакто бяхме потеглили, всичко в пътуването ни бе напълно непредсказуемо. Трябваше ли това да се променя само защото бяхме напуснали Мочурището? А и трудно можехме да очакваме да се впишем в обстановката, ако обикаляхме наоколо, наричайки конете слепове, а пушките — морти.

Нататък пишеше, че Честен вече от няколко века — думата „век“ ми бе позната още от гостуването при Астрея — живее в мир и благоденствие, но преди тях е имал трудни периоди на несигурност и война. Имаше картинки на Уъгове и Женски — тоест на мъже и жени, забавляващи се със своите Младоци, които тук наричаха „деца“. Гледах усмихнатите им лица и те някак не ми се връзваха с дивите, кръвожадни Маладони — магичната раса, за която Астрея Прайн ми бе казала, че е сразила нашата в голямата война. Ако това бе вярно, сега Маладоните трябваше да владеят тук.

От друга страна… ако тези хора бяха победили и прогонили самите Маладони? Това би обяснило споменаването на отминали войни, последвани от мир. Но как са успели да го сторят? За тази цел е трябвало да притежават по-силна магия дори от Маладоните, които без особен труд се бяха справили със собствените ми могъщи предци.

А Маладоните едва ли бяха измислица, защото според мен вече поне на два пъти се бях срещала с тях. Следователно бяха истински. Това наистина ме озадачаваше.

Продължих да чета и да уча колкото мога повече. Взирах се в илюстрациите на автомобили и се дивях как са способни да се движат без слепове — тоест без коне , които да ги теглят. Дали не бяха надарени с вълшебство?

Докато усетя, навън започна да се развиделява. Бях забравила да събудя Делф или Петра, за да ме сменят, но не усещах ни най-малка умора. Главата ми бе пълна с новата информация; безброй възможности и въпроси се стрелкаха в съзнанието ми. Най-вече въпроси, ако трябваше да съм честна. Отидох отново до прозореца и погледнах навън през него. В първите слънчеви лъчи предметите вече се открояваха ясно. Градът бе по-голям, отколкото ми се бе сторило предната вечер. Виждах покривите на много сгради в далечината, а по улиците вече се появяваха Уъгове — тоест хора. Махнах с пръчката и промърморих:

— Кристиладо магнифика.

Гледката моментално се избистри, сякаш всичко се намираше на няколко педи пред лицето ми. Със задоволство отбелязах, че поне хората изглеждат като нас — инак задачата ни би станала трудна. Дрехите им също наподобяваха като онези от сандъка, което бе добре. Но въпреки това си оставахме трима чужденци с едно куче. Как щяхме да обясним появата си? Някакво бучене привлече вниманието ми и в усиленото от магията зрително поле се появи автомобил. Последва го още един, но различен — по-голям и возещ повече хора. Те бяха насядали на седалки на две нива — горно и долно. Край ъгъла на пресечката големият автомобил спря и някои хора слязоха, а на тяхно място се качиха нови. Отстрани имаше надпис, гласящ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ НА ЧЕСТЕН.

— Да ме вземат мътните! — чу се зад гърба ми познат глас.

Извърнах се рязко и видях Делф и Петра да надничат през рамото ми.

— Защо не си ни събудила да те сменим? — попита укорително тя.

— Реших да ви оставя да поспите — отвърнах малко неловко.

— Не можеш да правиш всичко сама, Вега Джейн — вметна Делф. — Знам, че не съм магьосник като теб, но не съм прекосил цялото Мочурище само за да дремя в ъгъла!

Думите ми дойдоха като плесница. Делф никога не ми говореше така. По вида на Петра отгатнах, че е доволна от коментара му, което накара кръвта ми да кипне. Овладях се и казах само:

— Извинявай, имаш право. Затова пък научих доста неща.

Отделих време да им покажа дрехите, книгите и да споделя с тях новите думи като хора, година, коне и автомобили. Те попиваха всичко и си личеше, че са по-изумени дори от мен.

Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.