Дэвид Балдаччи: Ширината на света

— Сега накъде? — рече тихомълком Петра.

Посочих каменното стълбище, водещо нагоре.

— Да проверим какво има там.

— А защо не ето там? — махна тя към друго стълбище, водещо към подземно ниво.

— Не. Нагоре ще е по-добре.

Тя ме изгледа скептично, но аз не възнамерявах да чакам одобрението й. Ако искаха да ги водя, трябваше да ме следват! Тръгнах нататък, кучето се шмугна покрай мен, а Делф и Петра забързаха по петите ни.

Тъкмо тогава край входа се разнесоха стъпки.

Приклекнахме между две пейки и аз чух някой да изговаря:

— Ингресио.

Дверите се разтвориха широко.

Стъпките започнаха да приближават и аз предпазливо надникнах да видя кой идва. Бяха същите две фигури, загърнати с наметала.

Но това беше невъзможно. Не бях използвала магия, за да проникнем тук. Тогава по какъв начин…

Вторачих се в знака върху ръката си и сърцето ми замря. Дали той не ме издаваше?

Стъпките вече бяха почти до нас и аз чух единия от двамата да изговаря:

— Сигурен ли си?

— Увери се сам. — Другият протегна ръката си, в която държеше магическа пръчка. Тя видимо сияеше.

— Хм. Имаш право.

— Ето там! — извика в този момент първият, стигнал до скривалището ни, и замахна с пръчката. — Инфернус!

— Ембатлементо! — реагирах моментално аз.

Огненото кълбо рикошира от моя щит и той трябваше да се приведе, за да не бъде сам изпепелен.

Другарят му се втурна напред, хвърляйки заклинание подир заклинание, едно от друго по-силни.

Петра също образува щит и те взеха да отскачат от него, като прекатуриха две от пейките и ги разбиха на парчета.

Магиите вече се разменяха толкова бързо, че ми беше трудно да ги следя. Цялата вътрешност на сградата постепенно се опустошаваше. Трошаха се стъкла, хвърчаха трески от дърво, а една каменна статуя, неволно улучена, буквално експлодира. Никога не бях участвала в подобна битка. Скоростта и яростта й почти ме парализираха. Макар още да бяхме невидими, опасността да бъдем убити просто защото се намирахме в това затворено пространство бе напълно реална.

Едва успявах да се сетя за поредните магични думи, и те вече излитаха от устата ми. Обърнах се към Петра и видях в очите й смесица от страх и гняв. Това по някакъв начин ме изпълни с решимост.

Хвърлих се по корем, пропълзях под една от пейките и излязох зад гърба на непознатите.

— Импакто!

Единият се откъсна от пода и полетя към отсрещната стена, но отскочи от нея, обърна се и започна да сипе заклинания в посоката, където предполагаше, че се намирам.

Преметнах се през облегалката на най-близката пейка и в същия момент видях как Делф и Петра биват разхвърляни като парцалени кукли от ударните вълни.

Започнах отчаяно да изстрелвам всяка магия, която ми идваше наум, но проблемът бе, че противникът умело ги отблъскваше. Ръката ми взе да изтръпва, а Петра още не се бе възстановила достатъчно, за да ми помогне. Ушите ми зазвъняха от поредния взрив и приклекнах за кратко на пода, за да си поема дъх. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как Делф връхлита върху мъжа, събаря го на пода и се стоварва отгоре му. Сетих се, че навремето бе използвал същия трик на Дуелума в Горчилище. Онзи начаса омекна.

В следващия миг покрай лицето ми профуча мълния, удари зида зад мен и проби огромна дупка. Силата на взрива ме прекатури презглава и разкъса нишките на невидимостта, които ни свързваха.

— Паднахте ли ми най-сетне! — изрева вторият мъж, който бе стрелял по мен, и насочи пръчката си право в оголената гръд на Делф.

Преди да успея да сторя каквото и да било, един глас извика:

— Субсервио!

Магията на Петра попадна право в целта. Нападателят отпусна ръце и остана да гледа пред себе си като истукан.

Всички се изправихме на разтрепераните си нозе.

— Благодаря ти, спаси ми живота — рече запъхтяно Делф на Петра.

— Вярно е — додадох и аз. — Браво на теб.

Тя изпусна дълга въздишка.

— Аз… просто се радвам, че успях. Не можех да позволя да ти се случи нещо, Делф.

Погледите им се срещнаха и аз усетих как страните ми пламват. Намесата й действително бе чудесна, но трябваше ли да го зяпа така? А на всичко отгоре и той нея?

— Ха, я виж тук, Вега Джейн.

Докато тънех в подобни размишления, Делф бе доближил вцепенения ни противник и изучаваше пръчката в ръката му.

Притичах нататък и челюстта ми увисна.

Върху още сияещата дръжка ясно личеше знакът с трите куки! Същият, който бе жигосан върху ръката ми. И пулсираше, сякаш беше жив.