Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Ето как са го направили — рече Делф. — Твоят знак им е подавал сигнал.

Вероятно бе прав, но какво можех да сторя? Да си отрежа ръката?

— Вега Джейн, ръкавицата!

— Какво? — промърморих разсеяно.

— Ръкавицата ти. Тя притежава могъща сила. Дали няма да заглуши сигнала?

Бръкнах в джоба на наметката и извадих ръкавицата, дадена ми от Алис Адронис заедно с Мълнията — копието, умеещо да се смалява до размерите на магическа пръчка. Навремето смятах, че не мога да боравя с него с гола ръка, но Астрея Прайн, моята учителка от Мочурището, ми доказа, че не е така.

Сега надянах бързо ръкавицата, покривайки знака върху ръката си. Оставаше само да се надявам, че магията, съдържаща се в нея, ще е достатъчна.

Погледнах пръчката на мъжа и въздъхнах с облекчение. Тя вече не сияеше, а символът на трите куки бе изчезнал.

— Страхотен си! — възкликна Петра, като прегърна Делф и му лепна целувка на бузата. Той се ухили, но после, като видя физиономията ми, се прокашля, изчерви се и каза:

— Е, всеки можеше да се досети.

— Всъщност наистина бе доста находчиво — отбелязах аз. — Но ако се прегръщаме и целуваме всеки път, щом някой направи нещо умно, няма да ни остава време за нищо друго.

Петра само вирна нос и демонстративно поглади изгореното място върху кожата на Делф. Аз скръцнах със зъби, обърнах се към втория ни противник, още лежащ върху пода, и приложих Субсервио и на него. Изтрих от паметта на двамата всеки спомен за случилото се, а после завъртях пръстена и всички отново бяхме обгърнати от невидимостта.

Едва след като Петра и аз отстранихме щетите в сградата, освободих нашите нападатели от заклинанието.

Те се озърнаха наоколо и единият каза:

— Какво, по дяволите, правим тук?

— Не знам — отвърна другият, като погледна надолу към ръката си. — Дали няма нещо общо с пръчката ми?

Другарят му поклати раздразнено глава.

— Последното, което помня, е, че си бях в леглото и именно там възнамерявам да се върна.

Той закрачи към изхода, а вторият, след като огледа изпитателно помещението още веднъж, също излезе и затръшна дверите след себе си.

— А сега — рекох, щом останахме сами — да намерим къде да се скрием.

Поехме по дългото, вито стълбище нагоре. Бях сигурна, че ще ни отведе чак до върха на камбанарията, но нещо ме спря по-рано. На стената отдясно имаше врата. Опитах я — заключена. Извадих пръчката и секунда по-късно тя се отвори. Бях започнала да върша тези неща почти машинално. Обожавах да съм магьосница!

В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.

Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.

— Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.

— Чудесен план — отзова се Делф, а Петра само сви рамене.

— Сега можем да поспим — продължих, — но както и в Мочурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.

Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла — за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.

Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но нямаше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.

Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.

Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоалета си.

Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила заровено имане.

Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих светлина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.

Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповедите на Езекил — тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заинтригува. Беше озаглавена „Книга за Честен“.

Честен, както скоро узнах, бе името на мястото, където се намирахме. За мое учудване, срещаха се думи, които никога по-рано не бях чувала, от рода на година, кон, хора, църква и автомобил. За щастие, повечето имаха пояснителни картинки. Така научих, че както мъжете, така и жените тук се наричат хора, а не Уъгморти.