Дэвид Балдаччи: Мишената

Потър внимателно го погледна. Той знаеше всички детайли по въпросната операция, включително и факта, че Рийл и Роби не биваше да оцеляват след нея.

— А миналото на Рийл? — попита президентът. — Ти лично я обвини в действия, които биха могли да доведат до…

Тъкър го прекъсна. Това беше нещо нечувано. Когато президентът говореше, подчинените му мълчаха и слушаха. Но тази вечер Еван Тъкър май виждаше и чуваше само това, което искаше.

— Те са най-добрите, сър — рече той. — А при тази операция ние със сигурност се нуждаем от най-добрите. Както вече споменах, с ваше позволение те ще бъдат специално проверени и инструктирани с оглед представянето им да бъде на максимално високо ниво. Но ако не издържат на проверката, съм подготвил резервен екип, който е добър почти колкото тях и със сигурност има качества да изпълни задачата. Но предпочитанията ни не са на страната на резервния екип.

— А защо просто не изпратим хората от резервния екип? — подхвърли Потър. — Така ще отпадне цялата процедура по подбора и проверката.

Тъкър насочи вниманието си към президента.

— Принудени сме да подходим именно по този начин, сър — каза той. — По ред причини, които вие със сигурност разбирате…

Тъкър се беше подготвял в продължение на седмици за този момент. Внимателно беше проучил биографията на президента и особено времето като главнокомандващ. Дори беше успял да се сдобие с копие на психологическия му профил, направен преди много години — още докато се бе опитвал да влезе в Конгреса. В него се подчертаваше, че е умен и уравновесен човек, но не чак толкова. Това говореше за един малък недостатък. Той не бе готов да признае, че невинаги е най-умният и най-информираният човек в компанията. Някой би казал, че това говори за сила, но Тъкър беше убеден, че става въпрос за уязвимост, от която би могъл да се възползва.

И вече се възползваше.

— Да, да, разбира се — каза президентът.

Лицето на Тъкър остана безизразно, но вътре в себе си той изпусна въздишка на облекчение.

— Аз уважавам както Роби, така и Рийл — приведе се напред президентът. — Но пак ще повторя, че в случая нямаме право на грешка, Еван. Затова трябва да им извадиш душите, за да бъдеш абсолютно сигурен, че са готови за тази мисия. Не успееш ли, изпращаме втория екип, ясно?

— Кристално ясно, сър — отвърна Тъкър.

Неспособен да заспи, Уил Роби гледаше в тавана и слушаше тропота на дъжда навън. Главата му заплашваше да се пръсне от болка, която нямаше да спре дори когато престанеше да вали. В крайна сметка стана от леглото, облече дълъг дъждобран с качулка и напусна апартамента си на Дюпон Съркъл във Вашингтон.

Разхожда се близо час в мрака. В това ранно утро почти не се срещаха хора. За разлика от други големи градове Вашингтон наистина спеше. Поне онази част от него, която можеше да се види. Другата — тази на държавното управление, която съществуваше под земята или в бетонни бункери, разположени в ниски и невинно изглеждащи сгради — не мигваше дори за секунда. Включително и сега тя действаше с напрежението и ефикасността, присъщи на нормалното работно време.

На улицата се появиха трима млади мъже, малко над двайсетте. Роби ги забеляза отдалече и светкавично прецени какво ще искат от него. Наоколо не се виждаха ченгета, нямаше и свидетели. Той нямаше нито време, нито желание за това, което предстоеше да се случи. По тази причина се обърна и тръгна директно към тях.

— Ще се разкарате ли, ако ви дам малко пари? — попита той най-едрия от тримата.

Беше висок колкото него — малко над метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. Стегнатите му мускули бяха закалени на улицата.

Здравенякът разтвори якето си, под което мътно проблесна черен 9-милиметров зиг.

— Зависи колко пари — рече той.

— Стотачка?

Младежът погледна двамата си приятели.

— Направи ги двеста и можеш да се разкараш, човече.

— Нямам двеста.

— В такъв случай ще хапнеш дървото веднага!

Той посегна към пистолета си, но Роби вече го беше измъкнал от колана му и със същото движение смъкна панталона му. Здравенякът се спъна в него и почти падна.

Приятелят му отдясно извади нож, после в очите му се появи смайване. Не му оставаше нищо, освен да гледа как Роби го обезоръжава, а след това му нанася три светкавични удара — два в десния бъбрек и един в челюстта. Последва ритник в главата, който го събори на асфалта.

Третият не помръдна.

— Мамка му! — възкликна здравенякът. — Ти да не си нинджа?!