Дэвид Балдаччи - Мишената

— Мисля, че може да се уреди. Но ти си даваш сметка, че става въпрос за самоубийствена мисия, нали?

Двойка американски агенти измъкват важни политически затворници от корейски концлагер? — вдигна вежди Рийл. — Лесна работа!

— Залавянето ви означава сигурна смърт — поклати глава Синия.

— Или нещо още по-лошо — добави Роби.

— Какво по-лошо? — учудено го погледна Рийл.

— Могат да ни държат в лагера, докато сме живи — поясни той и се обърна към Синия. — Предполагам, че САЩ ще отрекат всякаква намеса в подобна мисия, нали?

— Предположението ти е вярно.

— Е, поне знаем какво ни чака — хладно подхвърли Рийл.

За по-малко от две седмици Чанг-Ча успя да приучи Мин на лична хигиена, което в нейния случай означаваше да използва душа и постепенно да се отърве от напластената върху кожата й мръсотия, включително в ушите и под ноктите на ръцете и краката.

Междувременно бяха проведени и предварително уговорените медицински процедури. В резултат раните и охлузванията й бяха почистени и бързо започнаха да зарастват, а общото й здравословно състояние беше обявено за повече от задоволително, най-вече по отношение на безупречно действащата имунна система. Чанг-Ча си даваше сметка, че това е истинско чудо за условията, при които момичето беше живяло в лагера. А там, както на фронта, далеч повече хора умираха от зарази и болести, отколкото от раните си. Бактериите бяха много по-смъртоносни от бомбите и куршумите.

Зъбите на Мин бяха в лошо състояние, но за разлика от тези на Чанг-Ча повечето от тях подлежаха на възстановяване. Момичето дори не трепна при зъболекаря. Явно разбираше много добре, че всичко това е за нейно добро.

Чанг-Ча увеличаваше количеството и качеството на храната й бавно, с изключително внимание. Целта беше стомахът й да свикне с преработката на нормална храна. Според лекарите Мин трябваше да получава засилени порции витамини и минерали.

На дневен ред беше и образованието на момичето. Чанг-Ча реши, че сама ще може да се справи с проблема. Макар и срамежлива, Мин се оказа жадна за знания. Учебните часове с нея минаваха леко и бързо. Всичко, което беше научила до този момент, бе да чете бавно и да решава най-прости задачи. Но, подобно на повечето деца на нейна възраст, познаваше добре тезисите и философията на великите вождове на страната. Което далеч не беше достатъчно.

Празнотите в образованието на Мин не можеха да бъдат запълнени лесно. А Чанг-Ча не беше учителка. Би могла да я запише на училище, но там тя щеше да се окаже далеч по-назад от своите връстници и без съмнение щеше да се почувства унизена. В крайна сметка реши сама да се занимава с нея, а след известно време да й намери частен учител. Разбира се, за това бяха нужни време и пари, но тя беше поискала и получила достатъчно средства, за да се справи. В същото време продължаваше да се чуди, че никога досега не е искала подобни неща за себе си. Вероятно правителството е било готово да й отпусне много повече от уред за ориз и шепа банкноти.

Докато се занимаваше с Мин, тя продължаваше да чака телефонно обаждане или почукване на входната врата. Едно от двете скоро щеше да се случи, защото я чакаше работа.

Докато Чанг-Ча ходеше на всекидневните си тренировки, Мин оставаше у дома, наглеждана от семейството на домоуправителя. Отначало момичето настояваше да излиза с нея, но тя й обясни, че това е невъзможно. Преди да я остави за пръв път на грижите на съседите, Мин беше страшно притеснена и тя знаеше защо.

Страхува се, че няма да се върна.

Чанг-Ча свали един пръстен от ръката си и й го подаде.

— Пази ми го, докато се върна. И внимавай, защото е скъп подарък.

— От семейството ти ли?

— От майка ми — излъга Чанг-Ча.

Всъщност изобщо не я беше грижа за пръстена. Но когато лъжата постига целта си, тя е не по-малко ценна от истината.

Една вечер тя облече Мин в най-хубавите й дрехи и я поведе към метрото. Отначало момичето не искаше да се качи на влака, но Чанг-Ча каза, че пътуването е много приятно и ще ги отведе на място, където ги чака богата вечеря. Страховете на Мин се изпариха и тя спокойно влезе във вагона. Оглеждаше лицата на пътниците, но най-много се възхити на бързината, с която се движеха. Когато отново излязоха на повърхността, тя нетърпеливо попита кога пак ще се повозят.

А когато Чанг-Ча я увери, че това ще стане още същата вечер, по обратния път към дома, на лицето й изплува щастлива усмивка.

Минаха покрай няколко ресторанта. Мин любопитно въртеше глава, но Чанг-Ча гледаше право пред себе си.