Дэвид Балдаччи - Мишената

Не след дълго влязоха в ресторанта за хамбургери „Самтесънг“ и седнаха на една маса. Чанг-Ча избра мястото до стената.

— Не обичаш да ти минават зад гърба, нали? — подхвърли Мин и тя изненадано я погледна.

— А ти?

— Аз също. Но непрекъснато го правят.

— Значи трябва да вземеш мерки.

Поръчаха си хамбургери с пържени картофи. Чанг-Ча позволи на Мин само няколко глътки от ваниловия шейк, за да не й стане лошо.

— Това е най-хубавата храна, която някога съм яла! — обяви с широко отворени очи момичето.

— Но не е корейска.

— А откъде е?

— Просто не е корейска.

Не след дълго приключиха с храненето, излязоха навън и тръгнаха на дълга разходка из центъра на Пхенян. Чанг-Ча правеше всичко възможно да отговаря на лавината от въпроси, с която я засипваше Мин.

— Вярно ли е, че Великият вожд е висок три метра?

— Не знам, никога не съм го виждала.

— Казват, че той е най-силният човек на Земята, а в главата му се побира цялото познание на света.

— Така казваха и за баща му.

Изминаха няколко крачки в мълчание.

— Каза, че нямаш близки в лагера — започна Чанг-Ча.

— Нямам.

— Но трябва да имаш, защото си родена там.

— Никой не ми е казвал.

— Разделили са те от майка ти, нали?

— Винаги бях сама — сви рамене Мин. — Там това е нормално. — Вдигна глава към Чанг-Ча, опипа пръстена на ръката си и попита: — А твоите близки? Нали това е от майка ти?

Чанг-Ча не отговори и продължи да крачи напред.

Прибраха се с метрото и Мин беше сложена да си легне на дивана.

— Нещо, което те натъжи, ли казах, Чанг-Ча? — тихо попита тя.

— Нищо лошо не си казала. Лошото е вътре в мен. Хайде, заспивай.

След тези думи Чанг-Ча се прибра в спалнята, съблече се и легна. Дълго време остана неподвижна, заковала очи в тавана.

Там изплуваха образи, които смяташе за отдавна забравени.

Денят, в който надзирателите дойдоха да я отведат. Генерал Пак й беше казал, че може да бъде освободена. Но после той си тръгна, а жената я дръпна настрана и й обясни какво трябва да направи, за да извоюва свободата си.

— Майка ти и баща ти са врагове на държавата. Душите на брат ти и сестра ти отдавна са отровени, Чанг-Ча. Разбираш ли?

Тя бавно кимна. Не помнеше някога да е обичала родителите си. Те я биеха редовно, дори и без заповед от надзирателите. Постоянно я топяха пред охраната, а брат й и сестра й се надпреварваха кой да я лиши от храна и облекло. И те я докладваха, и те я биеха. Чанг-Ча не ги обичаше, защото бяха зли и винаги щяха да си останат такива. Тя беше тук заради семейството си. Не беше направила нищо лошо. Те вършеха лошите неща.

— В такъв случай трябва да действаш, Чанг-Ча. Трябва да премахнеш враговете на родината. А след това ще бъдеш свободна.

— Но как ще го направя? — беше попитала тя.

— Ще ти покажа. Трябва да го сториш незабавно.

Отведоха я в една килия под затвора. Вече беше прекарала известно време в нея заради провиненията на баща й. Животът там беше много по-лош, отколкото в колибата. Никога не си беше представяла, че това е възможно. Имаше чувството, че няма да види слънцето в продължение на години. Работеше само под земята. Разбиваше камъните с кирка, а след това ги мъкнеше с голи ръце.

В килията имаше още четирима души. Завързани към дървени стълбове с качулки на главите. Изпод тях долитаха приглушени стенания. Охраняваха ги двама надзиратели.

Жената извади нож от чантата си и й го подаде. Беше дълъг, с извито назъбено острие.

— Виждаш ли червените кръгове върху дрехите им? — попита тя.

Чанг-Ча напрегна взор и кимна. Върху дрехите на четиримата затворници действително бяха изрисувани червени кръгове.

— Ще забиеш ножа във всеки един от тях. Ще го направиш по два пъти. Ясно ли е?

— Това е моето семейство, нали? — попита плахо Чанг-Ча.

— Искаш ли да се махнеш от тук? — отговори с въпрос жената.

Чанг-Ча енергично закима.

— Тогава не задавай въпроси, а действай! Това е заповед. Ако не я изпълниш, ще гниеш тук, докато си жива!

Чанг-Ча стисна ножа и колебливо пристъпи към овързаната фигура най-вляво, която вероятно беше баща й.

Той се бореше с въжетата, сякаш знаеше какво го чака. Изпод качулката долитаха сподавени стонове и ускорено дишане. Тялото му се тресеше, но нямаше как да се освободи от въжетата, които го притискаха към дебелия дървен стълб.

Чанг-Ча вдигна ножа високо над главата си. Стоновете се усилиха. Ако не беше парцалът в устата му, баща й със сигурност щеше да крещи.