Дэвид Балдаччи - Мишената

Маршрутът към лагера и обратно щеше да бъде необичаен. Както Сък ги беше предупредил, избягалите от „Букчан“ лагерници неизменно се насочваха на север, към дългата граница с Китай. Но те нямаше да тръгнат натам. Твърде много неща можеха да се случат, особено в компанията на двама очебийни чужденци, и то от Запада.

Всички без изключение се надяваха, че шаблонното мислене на севернокорейците ще им попречи да ги проследят и заловят.

— Смяташ ли, че Сък ще издържи? — подхвърли Роби.

— Вече го е правил — каза Рийл.

— Но преди много години. Може би просто е имал късмет.

— Може би. Но при всички случаи и на нас ще ни трябва късмет.

— Не отричам това. Трябва да се придвижваме с наведени глави.

— Ние сме ангелите спасители — рече тя. — Ако се наложи, ще си пробием път и с бой.

— Знам.

— Питам се дали президентът е помислил за дългосрочните последици от тази мисия?

— Имаш предвид измъкването на децата на предателя изпод носа на севернокорейците? — изгледа я Роби.

— Точно това имам предвид. Винаги са били готови да ни подгонят, но в случая със сигурност ще утроят усилията си.

— Той беше доста емоционален и може би не е обмислил всичко. Но това не е наша работа, Джесика. Ние сме просто мускулите, които ще осъществят операцията на място.

— Понякога мозъкът следва съветите на мускулите — отвърна тя.

— Не виждам как ще стане — поклати глава той. — Замесено е егото на твърде много хора.

— Не бива да забравяме, че корейците разполагат с ядрено оръжие и изгарят от нетърпение да го изпробват, Роби. Ако мисията ни завърши успешно, те ще се изложат пред целия свят, но едва ли ще подложат и другата буза. Успешната операция може да се окаже катализатор за Армагедон.

— Което означава, че милиони невинни хора ще умрат, поради факта че техните лидери са се почувствали унизени.

— Случва се при всяка война с наше участие — мрачно отвърна тя.

— Но това няма да бъде обикновена война, а тотално унищожение.

— Искаш да се откажеш от мисията?

— Не — поклати глава той. — Ще я изпълня. Просто искам и двамата да сме наясно с възможните последици.

— Аз вече съм наясно с тях. Също като президента, който просто се опитва да оправи нещата след всичко, което се случи с Пак. Не мога да не му се възхищавам на куража.

— В такъв случай давай да си свършим работата — тръсна глава Роби.

След полета до Китай се качиха на малък самолет до крайбрежието. От там се прехвърлиха на лодка, с която прекосиха Корейския залив през нощта и слязоха на малък плаж, скрит сред назъбените скали на севернокорейския бряг. Най-близкият град се наричаше Анджу, а лагерът „Букчан“ се намираше на петдесет и шест километра от него в източна посока.

Бяха само тримата: Роби, Рийл и Ким Сък. Облечени в черно, с намази с черна боя лица. Роби и Рийл бяха тежковъоръжени и оборудвани с ултрамодерна комуникационна апаратура, която по-късно се надяваха да им помогне за срещата с подкрепящия екип.

Докато завързваха надуваемата лодка с твърд корпус, Роби се обърна да погледне Сък.

— Готов ли си?

— Вече е късно за подобни въпроси — отвърна кореецът.

— Просто питам.

Лодката беше последен модел и можеше да развива скорост над петдесет мили в час, при това със сравнително тихи двигатели.

Разполагаха с карти и указания за придвижване, качени на електронни устройства, които носеха на китките си като часовници. Високо над тях кръжеше американски разузнавателен спътник, който изпращаше детайлна информация за всичко, на което можеха да се натъкнат по пътя си. В слушалките им жужеше поток от данни.

Тук най-важно беше да останат незабелязани, но и бързината беше от значение. Предстоеше им да изминат голямо разстояние, което трябваше да бъде покрито на тъмно, и то и в двете посоки. Но това беше невъзможно да се случи пеша и по тази причина тримата имаха три малки и изключително тихи скутера, захранвани от електрически батерии. В допълнение имаха и педали, които помагаха за презареждането, а уредите за нощно виждане им осигуряваха отлична видимост. Роби потегли пръв, следван от Сък и Рийл.

Известно време се придвижваха по пътя, но когато наближиха лагера, навлязоха в гората по тесни и едва забележими пътечки. „Букчан“ се намираше в средата на нищото и това донякъде беше добре, тъй като не им се налагаше да пресичат градове или други населени места. Никой не изграждаше концлагери в гъстонаселени райони, в които живеят милиони хора.