Дэвид Балдаччи - Мишената

Обърна се назад. Войниците напредваха.

Е, това беше, помисли си Роби. Но остана твърдо решен да не се предава без бой.

Измъкна пистолетите от кобурите и провери пълнителите. После се обърна и хукна да бяга, но раненият крак му създаваше сериозни проблеми. В неговата професия нямаше лесни неща. Той тръсна глава и прогони болката от съзнанието си.

Долови звуците едва след като измина три много болезнени километри.

Познатото пърпорене на хеликоптерни витла.

Корейците бяха поискали подкрепа по въздуха.

Умно от тяхна страна, призна той. Което означаваше, че неговият път свършва до тук.

Вдигна глава и улови тъмните очертания на хеликоптера. След което се запита защо лети с изключени светлини. Очакваше всеки миг да попадне под светлината на мощен прожектор.

Вместо това слушалките му пропукаха.

— Агент Роби, говори капитан Джордан Нелсън от ВМС на Съединените щати — прозвуча бодър мъжки глас. — Разбрахме, че се нуждаете от помощ.

— И още как — дрезгаво отговори Роби.

— Проследихме ви благодарение на електронния сигнал, излъчван от вашия предавател — добави гласът. — Но бихте ли предали точните си координати, сър?

Роби погледна светещия циферблат на уреда, който носеше на китката си и бързо продиктува данните.

Хеликоптерът описа бърз кръг и кацна на малка полянка между дърветата.

— Страхувам се, че ще трябва да дойдете при нас на собствен ход, сър — отново се обади Нелсън. — Нямаше как да се приземим точно при вас.

— Идвам.

Роби закуцука към полянката, върху чиято кална повърхност тъмнееше бойният хеликоптер.

— Трябва да побързате, сър — разтревожено обяви Нелсън. — Противници вдясно и зад вас. Ако не излетим веднага, ще си имаме проблеми.

Севернокорейците бяха покрили значителна територия. Вероятно бяха успели да отместят взривените камиони от пътя. А в момента хеликоптерът играеше ролята на фар, по който се ориентираха. Лошо. Много лошо.

Хукна напред с всички сили, забравил за болката, която пронизваше ранения му крак. Това беше единственият му шанс.

На метър от машината той скочи напред и ръцете му се вкопчиха в лявата ска. Бързо уви и краката си около нея, използвайки цялата си сила.

— Тръгвай, тръгвай! — изкрещя той сред свистенето на куршумите.

Хеликоптерът се стрелна право нагоре. От огромното ускорение Роби изпита чувството, че стомахът му е останал на поляната.

За да избегне канонадата от куршуми, част от които звънтяха по бронирания корпус, пилотът направи остър завой наляво, набра още малко височина и се стрелна напред. Минута по-късно вратата се отвори и от процепа надникна мъж с летателен шлем на главата.

— Желаете ли да се преместите в първа класа, сър? — извика той.

— Ако имате място — изкрещя в отговор Роби. — Икономичната не ми харесва.

Лебедката забръмча и към ската се придвижи стоманен кабел с тежест накрая. Пилотът рязко намали скоростта, за да избегне излишното клатене.

Роби се хвана за кабела и щракна обезопасителния колан около кръста си. После вдигна палец към мъжа с шлема. Хеликоптерът забави ход и увисна във въздуха.

Роби пусна ската и увисна на въжето. Моторът на лебедката забръмча по-силно и тялото му бавно пое нагоре. На вратата го чакаха двама мъже, привързани с колани. Ръцете им ловко направляваха стоманения кабел към отвора на кабината. Секунди по-късно Роби вече беше вътре. Лебедката замлъкна в ъгъла си, коланът му беше разкопчан. После вратата се затръшна и той успя да се добере до близката седалка само миг преди двигателите да изреват и огромната птица да се стрелне с максимална скорост напред и нагоре в нощното небе.

— Ранен ли сте, сър? — попита единият от мъжете.

— Нищо сериозно — отвърна Роби. — Но ще ви помоля да уведомите агент Рийл. Не искам да…

— Направихме го, сър. Тя ни повика на помощ. Останалите вече са в моторницата и пътуват към международни води. Ние сме от същия самолетоносач, който ще ги прибере в Корейския залив. „Джордж Уошингтън“. Скоро ще се срещнете на борда му.

— Точно това исках да чуя — въздъхна с облекчение Роби.

— О, забравих, сър. Агент Рийл ме помоли да ви предам нещо.

— Какво?

Шлемът беше свален. Показа се лицето на двайсетгодишен младеж с пясъчноруса коса.

— Позволете да цитирам буквално, сър — широко се усмихна той. — „Дължиш ми разкошна вечеря с бутилка много скъпо вино“.

— Наистина е така — отвърна на усмивката му Роби.

На практика самолетоносачът „Джордж Уошингтън“ беше плаващ град с няколко хиляди души персонал, осемдесет самолета и солидно ракетно въоръжение. Мостикът му се издигаше на седемдесет метра над повърхността на водата, водоизместимостта му беше близо сто хиляди тона, а площта му надминаваше размерите на три футболни игрища. Ските на хеликоптера докоснаха палубата и Роби изпусна въздишка на облекчение. Слезе без чужда помощ, въпреки че притискаше раненото си бедро с длан. Младият пилот побърза да го подкрепи.