Дэвид Балдаччи - Мишената

— Въпреки това се чувствам някак…

— Трябва да го забравиш — прекъсна я той. — Взех решението, а ти постъпи точно така, както трябваше да постъпиш. Като на всичкото отгоре прояви достатъчно прозорливост, за да ми спасиш задника. Дължа ти живота си, Джес. Иначе щях да съм мъртъв.

Тя го погали по бузата, а след това се наведе да го целуне и се сгуши в прегръдката му.

Той не разбра дали плаче. При Джесика Рийл тези неща никога не се забелязваха лесно. Това, което бе вътре в нея, почти никога не излизаше навън.

Затова Роби просто я притисна към себе си. Огромният кораб продължаваше пътя си на юг, където свободната част от Корея щеше да ги приюти за малко, а след това щеше да ги изпрати обратно у дома.

Чанг-Ча следеше как Мин рисува йероглифите в тетрадката, която й беше купила. Седяха на масата до прозореца в апартамента й. Детето много се стараеше. Чертите на Чанг-Ча не издаваха мислите й.

На десетгодишна възраст Мин не умееше нито да чете гладко, нито да пише както трябва.

Речникът й беше беден, а мисленето — брутално ограничено от суровите правила в концлагера. Вероятно защото беше виждала повече ужаси от войниците на фронта. За нея войната беше продължила цели десет години.

Мин престана да се бори с йероглифите и вдигна глава — търсеше да забележи одобрение или разочарование на лицето й.

— Ще се упражняваме всеки ден по малко — усмихна й се Чанг-Ча.

— Не съм много умна — поклати глава момичето.

— Защо мислиш така?

— Защото ми го казваха там.

Никога не използваше истинското име на мястото, където се беше родила и живяла. Нито „Йодо“, нито лагер №15, нито многобройните други наименования в употреба. За нея то беше просто „там“.

— Там лъжат, Мин. Само това правят. За тях си нищо. Защо трябва да казват истината на едно нищо?

— Ти можеше ли да четеш и пишеш добре, когато те освободиха?

— Не. Мен също ме наричаха глупачка. Но сега имам това място, имам кола и работа. И… имам теб.

Мин замислено сбърчи вежди.

— А с какво се занимаваш?

— Работя за Великия вожд.

— Нали каза, че никога не си го виждала?

— Така е с повечето хора, които работят за него. Той е много важен човек. Най-важният. Ние му служим вярно и той се грижи като баща за нас.

— Но не се грижи за хората, затворени там.

— Защото ги смята за врагове.

— Аз нищо не съм му направила — изтъкна момичето.

— Не си. Философията му е такава.

— Какво означава тази дума?

— Означава идеи.

— И аз бях там заради тези идеи?

Чанг-Ча кимна, но не каза нищо. Страхуваше се, че навлизат в твърде дълбоки води.

— Време е за ядене — обяви миг по-късно тя, след като погледна часовника си.

Тези думи неизменно караха Мин да прогони от главата си всякакви други мисли.

— Ще ти помогна — скочи на крака тя. — Искаш ли пак да си направим бял ориз?

Чанг-Ча се съгласи и момичето пъргаво се насочи към кухнята.

Докато работеха в тясното помещение, Чанг-Ча погледна през прозореца и отново зърна мъжа, който висеше на ъгъла. Винаги беше там. Той или някой, който го заместваше. Вероятно работеше за Черната куртка. Разбира се, той си имаше име, но Чанг-Ча отдавна беше решила, че няма смисъл да го помни. Черната куртка беше подозрителен и параноичен — главните условия за издигане в държавната йерархия. В някои отношения той беше по-влиятелен дори от отрупаните с ордени генерали, чиито обветрени лица трудно прикриваха склонността към насилие.

Тя знаеше, че Черната куртка е неин враг и едновременно с това спасител. По тази причина винаги внимаваше в негово присъствие. Одобрението за освобождаването на Мин от лагера беше дошло именно от неговия кабинет. Разбира се, това нямаше да му попречи да я прибере обратно, когато пожелаеше.

Но засега Мин беше при нея. И това означаваше много. Всъщност всичко.

Тя погледна момичето, което съсредоточено режеше на тънки ивици малък домат. Беше прехапала устни от старание, но ръцете й не потрепваха.

Също като мен, помисли си тя. С тази разлика, че ножът в моите ръце не реже домати, а убива хора.

— Майка ми се казваше Хе У — каза тя.

Мин престана да реже и въпросително я погледна. Чанг-Ча все още беше извърната към прозореца.

— Беше по-висока от баща ми. Той се казваше Куан, Ии Куан. Знаеш ли какво означава куан ?

— Силен — кимна Мин. — Той беше ли силен?

— Някога, да. Всички бащи изглеждат силни в очите на дъщерите си. Беше преподавател в университета. Майка ми също.