Дэвид Балдаччи - Мишената

— Веднага ви сваляме в лазарета, сър. Там ще се погрижат за вас.

— А дали на този кораб ще се намери чаша кафе за мен? — попита с измъчен глас Роби.

— Какво говорите, сър! Всъщност тази консервна кутия не е нищо друго, освен една огромна кана с кафе!

Рийл се появи малко преди корабният лекар да приключи с раните на Роби.

— Значи реши, че няма да се измъкна без чужда помощ, а? — изгледа я той.

— Нищо подобно — каза тя и седна на ръба на леглото. — Прецених, че екипажът на хеликоптера се нуждае от малко опит в измъкването на хора от територията на Северна Корея, а ти просто беше на разположение.

— Със сигурност нямам право на достъп до подобна информация — обади се с усмивка докторът.

— В такъв случай излезте — отвърна Рийл. — Трябва да поговоря с този човек.

Лекарят притисна последната лепенка върху марлята на бедрото на Роби и се изправи.

— Поговорете си — сви рамене той. — Вече приключих.

— Помислих си, че ще имаш нужда от презареждане — подхвърли Рийл след напускането на лекаря и измъкна малък термос от джоба на гащеризона, с който беше облечена. Напълни чашата на Роби с кафе, а след това отпи голяма глътка направо от термоса.

— Как са другите? — попита Роби.

— Сък е добре. Оказа се истински рейнджър. Но според мен, макар и радостни, че са се измъкнали от онова място, Ду-Хо и Ън Сън са малко стресирани. — Тя погледна раненото му бедро. — А ти май се отърва на косъм, а?

— Да — отвърна той. — Корейците се прегрупираха далеч по-бързо, отколкото очаквахме. — Поднесе чашата си за още кафе и добави: — Хеликоптерът беше добра идея. Не ми се мисли какво щеше да се случи без него.

— Радвам се да те видя жив, Роби — промълви тя и гласът й издайнически потрепна. — Наистина се радвам.

Той се облегна на възглавниците.

— Ду-Хо и Ън Сън ще бъдат прехвърлени в Щатите, където ще влязат в нещо като Програмата за защита на свидетелите, нали?

— Това е идеята — каза Рийл. — Мисля, че ще използват услугите на Сък, за да се адаптират.

— Но Пхенян ще бъде наясно какво точно се е случило.

— Естествено. Ако не се намирахме на борда на най-могъщия боен кораб в света, щяхме да попаднем под интензивен обстрел.

— Значи спечелихме тактическата битка.

— Но стратегическата все още предстои.

— Със сигурност ще подготвят ответен удар. Едва ли ще преглътнат това, което се случи с Пак.

Рийл отпи глътка от термоса и отвърна:

— Ударихме ги на техен терен. Следователно можем да очакваме същото и от тях.

— Но къде?

— И какво? Или кого? — Рийл отмести поглед. Умореното й лице издаваше загриженост.

— Има ли промяна в плановете? — попита той. — Все още ли възнамеряват да ни прехвърлят в Сеул, откъдето да вземем частен самолет?

— Не съм чула друго.

— А после какво?

— После се прибираме и чакаме да ни повикат отново — отвърна тя.

— Наистина ли?

— Ами какво друго?

— Ти ми кажи.

— Мислиш, че трябва да се оттеглим, а?

— Познавам един директор, който със сигурност ще се зарадва, ако го направим — отвърна с лека усмивка Роби.

— Значи това е причината да не се пенсионираме.

Усмивката на Роби се стопи.

— Това ли искаш?

— Не знам какво искам, Роби. Знам само какво би трябвало да искам.

Той вдигна ръка и отмести кичур коса от челото й.

— В такъв случай ти трябва малко време, за да решиш, Джесика. А това „би трябвало“ го изхвърли направо на боклука. Никой от нас няма да стане по-млад.

— Искаш да кажеш, че преди петнайсет години нямаше да се нуждаеш от хеликоптер, за да се измъкнеш от лошите?

— Истината ли желаеш да чуеш или това, което би трябвало да кажа?

— Истината е проста, Роби. Ние сме висококвалифицирани и можем да правим наистина смайващи неща, но въпреки това си оставаме уязвими. — Показалецът й леко го почука по гърдите. — Ей тук сме уязвими, като всеки друг. Знам го със сигурност.

— Това е част от живота. И от смъртта.

— Доброто с лошото? — вдигна вежди тя. — Трудно ми е да приема, че живеем в свят, в който все още съществуват концлагери. И че затворените в тях хора са третирани като животни.

— Не е нужно да ходиш чак в Северна Корея за това, Джесика — въздъхна Роби. — Случва се навсякъде по света, но просто не е толкова очевидно. Което според мен е още по-лошо.

— Имаш право.

Той взе ръката й между дланите си и усети как пръстите й го стискат здраво.

— Не исках да те оставям сам — прошепна тя.

— Направи точно каквото трябваше — поклати глава той. — Нямаше как да оставим тези хора под обстрел.