Дэвид Балдаччи - Мишената

— Но ти каза, че не си можела да четеш и да пишеш — подхвърли Мин и остави ножа.

— Отидох в „Йодо“ много малка. Израснах там, но не помнех нищо от предишния си живот. За мен „Йодо“ беше всичко, което познавах.

— Но твоите родители не те ли учеха, преди да…

— Не ме научиха на нищо! — отсече Чанг-Ча, затвори капака на уреда и го включи. После, вече по-спокойно, добави: — Не ме научиха на нищо, понеже беше забранено. А когато пораснах достатъчно, за да разбирам, те вече не можеха да ме научат на нищо.

— Имаш ли братя и сестри?

Чанг-Ча понечи да отговори, но в съзнанието й изплуваха четирите фигури с качулки, завързани за дървени стълбове.

Виждаш ли червените кръгове върху дрехите им?

Ще забиеш ножа във всеки един от тях.

Това е заповед. Ако не я изпълниш, ще гниеш тук, докато си жива!

Ръката й неволно потрепна и сграбчи не нож, а лъжица. Мин с недоумение гледаше как започна да я размахва във въздуха.

— Добре ли си, Чанг-Ча? — попита с треперещ глас тя и се опита да хване ръката й.

Чанг-Ча сведе очи към нея и остави лъжицата. Не й беше трудно да отгатне на какво се дължи страхът на Мин. Явно си задаваше въпроси от сорта на: „Нима моята спасителка е започнала да превърта?“.

— Понякога спомените са болезнени като живи рани, Мин — промълви Чанг-Ча. — Разбираш ли?

Момичето кимна. Страхът в погледа й бавно се стопи.

— Не можем да живеем без спомени, но не можем да живеем и с тях — добави Чанг-Ча.

— Мисля, че разбирам.

— Добре. А сега довърши домата. Оризът скоро ще се свари и ние с теб ще си похапнем хубаво.

Един час по-късно раздигаха купичките и приборите.

— Може ли пак да поработя върху писането? — попита момичето.

Чанг-Ча кимна и то изтича да си вземе тетрадката и писалката.

Но на вратата се почука още преди да се върне.

Никога не й се обаждаха по телефона, а просто идваха и я вземаха. Чанг-Ча знаеше защо е така — за да демонстрират, че могат да я повикат по всяко време. Тя беше длъжна да зареже всичко и да се подчини.

Мъжете на прага не бяха с военни униформи. Носеха добре изгладени панталони, сака и бели ризи, закопчани догоре. Бяха млади почти колкото нея, със самодоволни физиономии.

— Да? — изгледа ги тя.

— Трябва да дойдете с нас, другарко Ии — каза единият от тях. — Присъствието ви е наложително.

Тя махна с ръка към Мин.

— Само да я оставя при домоуправителя.

— Добре, но побързайте — отвърна същият мъж.

Чанг-Ча наметна едно яке върху раменете на Мин и я поведе към апартамента на домоуправителя. Там поднесе няколко извинения, но човекът вече беше забелязал двамата цивилни зад гърба й и просто покани момичето да влезе.

Все още с тетрадка и писалка в ръце, Мин се обърна да я погледне. В очите й имаше тъга.

— Нали ще й помогнете в упражненията по писане? — попита Чанг-Ча домоуправителя.

— Това ще свърши жена ми — отвърна той. — Много я бива в писането.

Чанг-Ча кимна, стисна ръката на момичето и прошепна:

— Скоро ще се върна.

— Това беше малката кучка от „Йодо“, нали? — обади се вторият мъж зад гърба й. — Чудя се как издържате на миризмата й!

Чанг-Ча се завъртя и закова поглед в лицето му. Изражението й бързо го накара да млъкне. Тя беше в състояние да убие този човек. Заедно с колегата му, използвайки единствено лъжичка за чай.

— Знаете ли каква съм аз? — тихо попита тя.

— Да, вие сте Ии Чанг-Ча.

— Не попитах дали ми знаете името, а каква съм — мрачно го изгледа тя.

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Ами… — запелтечи той. — Вие сте…

— Аз убивам враговете на тази страна, другарю. А малката кучка , както я нарекохте, ще прави същото за родината ни. И за нашия велик вожд. Предупреждавам ви, че ще третирам като враг всеки, който каже нещо лошо за нея. — Светкавична крачка напред скъси наполовина разстоянието помежду им. — Искам да знам дали и вие сте между тях, другарю. Чакам отговор!

Чанг-Ча си даваше сметка, че те заемат важни позиции в управлението на страната. Това, което вършеше в момента, беше доста опасно. Но се почувства длъжна да го направи. В противен случай яростта й щеше да вземе връх, а това означаваше да убие и двамата.

— Аз… Аз не съм ваш враг, Ии Чанг-Ча — отвърна с разтреперан глас той.

Тя му обърна гръб, без да скрива отвращението си.

— В такъв случай да вървим!

Мъжете мълчаливо забързаха след нея.

Сградата се оказа доста занемарена. Боята на фасадата й беше евтина, а обзавеждането на кабинетите — още по-евтино. Голите крушки по тавана напрегнато примигваха в резултат на нестабилния ток, който трудно си пробиваше път по изгнилата инсталация. Както кръвта през запушените артерии. Въздухът миришеше на пот и цигарен дим. И тук, както в повечето страни на света, пакетите цигари бяха маркирани с черепи и кръстосани кости, но това не правеше впечатление на почти никого в Северна Корея. Добре де, казваха си те. Ние пушим, значи ще умрем по-рано. На кого му пука?