Дэвид Балдаччи - Мишената

— Избраната от вас къща изглежда много хубава.

— Тя е на семейство Донован, наши стари приятели, които винаги са готови да ни я предоставят. Наистина е хубава, въпреки че е много стара. Плажът е на няколко крачки, а до градчето можем да стигнем с велосипеди. Представям си пламтящия огън в камината, книгите, приятните разговори. И да сме всички заедно…

— Истинска идилия — усмихна се секретарката.

— Надявам се — отвърна Елинор. — Дано и на Томи му хареса.

Момичето кимна съпричастно.

— С децата винаги е трудно. Лично аз не бих се справила.

— Задачата ни е да измислим нещо, което ще помогне на Томи.

Улисани в разговор, двете жени влязоха в сградата. Изчакал удобния момент, един мъж в работен гащеризон на Службата за управление на националните паркове бавно се изправи в лехата, където работеше. Според официалните му документи беше от Южна Корея и вече шест години работеше в Белия дом. Всъщност беше гражданин на КНДР, пристигнал в САЩ преди петнайсет години с единствената задача да си намери някаква работа в Белия дом. Доста от длъжностите се оказаха недостъпни за него, но не и работата в парка. Там той прояви много повече усърдие от колегите си и в крайна сметка успя да получи постоянен договор.

Едно от тайните му задължения беше да изпраща подробни доклади за всичко, което му се стори важно, но такива неща почти липсваха.

Досега. Защото сега имаше безценна информация.

Докато се връщаха в апартамента след срещата си със Синия, Роби и Рийл получиха обаждане да се явят незабавно в Белия дом.

Преминаха през охраната с рекордна бързина, след което ги поведоха към крилото, където се намираше Ситуационната зала. Въведоха ги в малък кабинет. Обикновено тук нямаха достъп хора като тях, но им беше обяснено, че президентът иска спешна среща, преди да потегли на поредната си обиколка.

Синия вече беше там. Именно той им бе позвънил, докато пътуваха към апартамента на Роби.

— Имаш ли нещо против да ни кажеш за какво става въпрос преди появата на президента? — попита Рийл.

— И аз съм на тъмно като вас — мрачно поклати глава Синия. — Мисля, че тази среща е организирана извън официалните канали. Бях доста изненадан, когато ми се обадиха.

— Тоест някакво моментно хрумване? — подхвърли Роби.

— Моментно, но още по време на закуската . Явно точно тогава президентът е получил просветление, изискващо нашето присъствие.

— Но не и това на Еван Тъкър? — учуди се Рийл. — Добър или лош, той е директор на ЦРУ. Е, по-скоро лош, но все пак…

— Не мисля, че е сред поканените — каза Синия. — Според мен дните му в ЦРУ са преброени.

— А президентът е пожелал среща именно с нас? — попита Рийл, докато се настаняваше до него.

Роби остана прав близо до вратата.

— В противен случай нямаше да сте тук — разпери ръце Синия. — Нито пък аз. Достъпът до това място е само по негово разпореждане.

При появата на президента Рийл рязко се изправи, а Синия побърза да стори същото. Кашън беше сам. Един от сътрудниците му затвори вратата след него, но не и преди да хвърли изпълнен с неприязън поглед към присъстващите в стаята. Екипът на държавния глава очевидно не беше доволен от ситуацията.

— Благодаря, че дойдохте — рече Кашън. — Да минем направо на въпроса, защото разполагам с ограничено време.

Настаниха се около масата.

— Съвсем наскоро научихме, че генерал Пак е имал две осиновени деца. Син и дъщеря, вече възрастни хора. И двамата са изпратени в трудов лагер заради прегрешенията на Пак.

Президентът замълча за момент и огледа лицата на Роби и Рийл.

— Бяхте изпратени във Франция да ликвидирате Пак. Но това не се наложи, защото той се самоуби пред очите ви, нали?

— Точно така, сър — каза Роби.

— Като преди това ви моли да ми предадете да вървя по дяволите?

Рийл кимна.

— И да се погрижа за семейството му — добави Кашън.

— Да — отвърна Роби. — Има го в доклада.

— Ще ви призная, че съм дълбоко засрамен от начина, по който се развиха събитията — добави президентът и се облегна назад. — Тук, от тази стая, обещах на генерал Пак, че няма да го изоставя, независимо от изхода на операцията. Но не удържах на думата си. Дори още по-лошо — лично разпоредих смъртта му.

— Условията се променят, господин президент — обади се Синия. — За съжаление, нищо на този свят не е ненарушимо.

— Не и моята дума! — разпалено отвърна Кашън. — Това може да се случи на всеки обикновен човек, но не и на президента !