Дэвид Балдаччи - Мишената

— При това многократно — добави тя.

— В днешно време политиците са в постоянна кампания. Последните промени в закона им дават право да хвърлят в нея толкова пари, колкото пожелаят. Човек трябва да внимава, за да получи своя дял, защото иначе парите автоматично отиват при противника.

— Липсва ми времето, когато сами си принтирахме листовките и набирахме средства в кутия от кафе на барбекютата.

— Понякога и на мен.

Елинор отново се зае да преглежда програмата си за деня. Тя беше на четирийсет и шест, с четири години по-млада от него. Имаха две деца — Клеър и Томас-младши. Клеър беше на петнайсет, но много зряла за възрастта си. Беше се адаптирала чудесно към живота, който водеха в момента, беше дейна и популярна сред съучениците си в „Сидуел Френдс“, пълна отличничка. Томи обаче все още беше малко момче, което в началото хареса живота в Белия дом, но много бързо започна да го мрази. Президентът и съпругата му не знаеха какво да правят, но ситуацията тежеше и на двамата.

— Децата скоро ще излязат в едноседмична ваканция — прекъсна мислите му Елинор. — Решила съм да ги заведа някъде по-далече, може би в Нантъкет. Семейство Донован пак ни предлагат къщата си.

— В Нантъкет? — учуди се той. — По това време на годината? Ще бъде студено и дъждовно!

— Не е точно така. Средните максималните температури за сезона са около двайсет градуса, а минималните не падат под десет. Дългосрочната прогноза сочи облачно време, но почти без валежи. Влиянието на Атлантическия океан доста смекчава климата. Там ще бъде по-топло, отколкото в Бостън.

— Виждам, че добре си се подготвила, Ели — недоволно промърмори президентът. — Както винаги.

— Освен това няма да има туристи — усмихна се тя. — Ще се радваме на пълно спокойствие, барбекю в двора, интересни книги за четене и всичко останало. Ще играем, ще се разхождаме по плажа. Лично на мен ще ми бъде приятно да прекарам малко време само със семейството си…

— Или по-скоро с Томи — поправи я той. — Клеър няма никакви проблеми.

— Не, със семейството си ! — отвърна Елинор. — Знам, че програмата ти е много натоварена, но ще бъде чудесно, ако поне за един ден се присъединиш към нас.

Президентът я погледна озадачено. Животът и на двамата се определяше от предварително подбрани маршрути, дебели колкото телефонен указател. А пътуванията им се планираха с месеци напред.

— Това не го виждам в графика — каза той.

— Няма го, наскоро ми хрумна.

— За съжаление, едва ли ще мога да отделя дори един ден — въздъхна той. — През следващите два месеца съм изключително зает, а и гласоподавателите не обичат избраниците им да вземат внезапни отпуски. Освен това ще трябва да говориш със Сикрет Сървис. На тях им трябва време за подготовка. Може би ще изпитат затруднения при една толкова внезапна промяна.

— Вече съм го направила.

— Добре. Да се надяваме, че ще се получи. Но според мен приемаш доста присърце проблемите на Томи. Той се нуждае от време за адаптация, нищо повече.

След тези думи президентът отново посегна към вестника пред себе си.

Елинор въздъхна, понечи да каже нещо, но след това се отказа и потъна в програмата си, която предвиждаше кратка реч пред група сенаторски съпруги, поканени на обиколка из Белия дом.

Кашън не забеляза разочарованието й. Стомахът му се бунтуваше по една съвсем проста причина.

Чувството за вина. Тежко и безмилостно чувство за вина.

Беше дал дума на генерал Пак, че всичко ще протече в съответствие с плановете им. Каза му го в очите. Но сега човекът беше мъртъв. Лично той беше изпратил агенти да го ликвидират, но кореецът ги беше изпреварил със самоубийството си. Като преди това беше помолил да предадат на президента едно кратко, но безпощадно ясно съобщение: „да върви по дяволите!“. На негово място и Кашън би постъпил по същия начин. На всичкото отгоре дойде новината, че осиновените деца на Пак са изпратени в трудов лагер, където най-вероятно щяха да останат до края на живота си.

Аз предадох този човек. Аз го убих. Хладнокръвно и предумишлено.

— Тате, тате!

Президентът тръсна глава и се огледа.

Беше Клеър.

— Исках да погледнеш реферата ми за държавното управление, който трябва да напиша за края на срока — обяви тя.

— Защо мислиш, че разбирам нещо от държавно управление? — отвърна с уморена усмивка той.

— Не мисля така, но мама очевидно е заета — засмя се момичето.

Смехът му накара Елинор да вдигне глава. Той гордо кимна към дъщеря им, която седна на масата и започна да преглежда записките си.