Дэвид Балдаччи - Мишената

— В реката — отговори Чанг-Ча.

Засега това беше достатъчно. За окончателното премахване на напластяваната с години мръсотия щяха да са нужни още доста душове.

После Чанг-Ча застла диванчето в хола с чисти чаршафи. На първо време Мин щеше да спи там. Предварително й беше купила дрехи и обувки, правилно съобразила, че трябва да вземе по-малки номера. Станаха й абсолютно точно, а старите дрипи отидоха в кофата за смет.

Показа й как да си мие зъбите и й каза да не гълта пастата. Изряза й ноктите, под които се беше набила дългогодишна мръсотия, а след това разреса дългата й коса и внимателно я подстрига. Мин стоически изтърпя тези процедури, като от време на време се поглеждаше в огледалото на малката баня.

Чанг-Ча знаеше много добре защо момичето се изучава толкова внимателно — никога досега не беше използвала огледало. И нямаше представа как изглежда. Самата тя все още помнеше как ставаше посред нощ, за да отиде до банята и да се огледа за пореден път.

Предложи на Мин следващата малка порция храна, а след това се зае с многобройните рани. Обработи ги с кислородна вода и мехлем и ги превърза. После я побутна да легне под чистите чаршафи, след като вече я беше преоблякла. На другия ден щеше да я заведе на лекар. Искаше да бъде сигурна, че всичко е наред, защото много лагерници умираха от най-различни инфекции. Това не биваше да се случи с Мин — особено сега, когато беше направила толкова много усилия за нейното освобождаване. По закон затворниците трябваше да бъдат клинично здрави, за да бъдат освободени. Но това беше почти невъзможно и последствията бяха ясни — те никога не напускаха лагера. Именно по тази причина Чанг-Ча написа, че Мин ще бъде прегледана още на другия ден.

Нагласи момичето на дивана и загаси лампата.

Мин въздъхна разочаровано.

— Може ли да светнеш отново? — попита тя.

Чанг-Ча запали осветлението и седна на ръба на дивана.

— Страхуваш ли се от тъмното?

Тя прекрасно знаеше, че в колибите няма ток. По всяка вероятност Мин беше виждала електрическа светлина, но не беше свикнала с нея.

— Не се страхувам — отговори момичето.

— Тогава защо искаш да си на светло?

— За да виждам къде живея сега.

Чанг-Ча остави лампата да свети и се оттегли в спалнята си.

Легна си, но не заспа. Малко неща можеха да я уплашат след всичко, което беше преживяла. Но сега изпитваше страх, тъй като за пръв път в живота си поемаше отговорност за друго човешко същество.

Слушаше равномерното дишане на Мин, която поради малките размери на жилището се намираше само на няколко метра от нея, а и Чанг-Ча беше оставила вратата на спалнята открехната. Питаше се дали момичето вече спи, или продължава да се оглежда, попаднало в един свят, за чието съществуване доскоро не беше подозирало.

Отлично знаеше какво изпитва Мин. Самата тя беше преминала през този емоционален калейдоскоп, но приликите свършваха дотук. Преживяното от нея след освобождаването беше безкрайно далече от ситуацията, в която се намираше Мин.

Надзирателите се появиха в една ранна сутрин. В първия момент тя реши, че ще бъде наказана заради донос. Но причината се оказа друга. Отведоха я при управителя на лагера До — същия човек, с когото се беше срещнала днес. Той й предаде предложението, пристигнало от най-високо място. Едно много изненадващо и неочаквано предложение.

Дали иска да бъде свободна? Това беше въпросът, който й постави До.

Отначало дори не разбра какво означава това. Първата й реакция беше мълчание. Страхуваше се, че това е някаква клопка и ако отвори уста, ще бъде жестоко наказана, а може би дори убита.

Но след това я заведоха в друга стая, където я чакаха няколко мъже и една жена, която за огромна нейна изненада не беше лагерничка.

Никога през живота си не беше виждала жена, която не е лагерничка. Тя търпеливо й обясни, че работи за правителството, а хората начело на държавата се нуждаят от второ поколение затворници, които имат желание да служат на своята родина — разбира се, след като докажат своята лоялност. Младежите, които издържат този тест, ще бъдат прехвърлени на друго място, където ще бъдат нахранени, облечени и образовани. После, след няколкогодишно обучение, ще бъдат готови да служат на Северна Корея.

Желае ли това Чанг-Ча, беше попитала жената.

Все още помнеше очите на мъжете, заковани в лицето й. Всички носеха униформи, но съвсем различни от тези на надзирателите. Гърдите им бяха окичени с лъскави неща в най-различни цветове.