Дэвид Балдаччи - Мишената

— Наистина си стигнала далече — подхвърли той с широка, но фалшива усмивка на загорялото си лице.

Чанг-Ча знаеше, че е от чистокръвно потекло, отдавнашен член на партийния елит. Близките отношения на дядо му с Ким Ир Сен бяха осигурили огромни привилегии за цялото му семейство, а лично за него това означаваше да бъде бог, разполагащ с живота на стотици хиляди хора. От него зависеше кой ще живее и — много по-често — кой ще умре.

— Аз все още съм единствената — подхвърли през рамо тя.

— Все още. За теб трябва да е било истинско чудо.

— За вас също! — остро отвърна тя.

Той отново се поклони.

Чанг-Ча го изчака да се изправи.

— Великият вожд е на мнение, че това е позор — обяви тя. — И иска да знае защо не са се поправили повече хора.

Това беше втората награда, която беше поискала и получила срещу разкриването на генерал Пак. Да се появи тук с пълномощията да задава въпроси. Но беше получила и още нещо.

Обърна се да погледне До, който явно не беше подготвен за подобен развой на събитията. Една веничка на слепоочието му запулсира, а ръката, с която намести очилата си, видимо трепереше.

— Така ли мисли Великият вожд? — попита с нестабилен глас той.

Придружаващите го надзиратели отстъпиха крачка назад, сякаш искаха да се дистанцират от него.

Чанг-Ча бръкна в джоба си и извади подписаните и подпечатани документи. До ги пое, намести очилата си и започна да чете.

— Разбирам — промърмори след известно време той и й върна документите. — Великият вожд е изключително мъдър. За мен е чест да изпълня неговите указания.

— Сигурна съм, че е така. Но нека се заловим за работа. Някога живях в зоната за тотален контрол. Не бях от чистокръвните, другарю До. Дори напротив, бях считана за член на враждебната класа. Но стана така, че в момента съм считана за една от най-ценните придобивки на държавата. Тук може би има и други като мен, но те ще бъдат загубени. А Великият вожд не обича загубите.

— Абсолютно си права — усилено закима управителят на лагера. — Кажи ми какво трябва да направя и то ще бъде незабавно изпълнено!

Чанг-Ча го огледа от горе до долу. Беше много по-дребен и слаб, отколкото го помнеше. Но тогава тя беше малко момиченце и той й се струваше великан, от когото зависеше дали ще живее, или ще умре. За разлика от днес, когато До не представляваше нищо.

— Искам да огледам част от враждебно настроените — обяви тя. — Най-вече момичетата.

— Момичетата ли? — смаяно повтори До.

— Да. Великият вожд разбира много добре, че жените са незаменими в някои области, особено там, където мъжете могат лесно да бъдат идентифицирани като потенциални врагове на чужди държави. Разбрахте ли ме?

— Да, да — отново закима До. — Разбрах те много добре.

— Искам да ми покажете най-интересните в това отношение — добави Чанг-Ча.

— Разбира се. Веднага. Лично ще те заведа при тях.

— Сигурна съм в това.

Очевидно не беше разбрал какво означават нейните искания. Той беше жесток, тесногръд и зъл. Но освен това беше повърхностен и суетен. А такива хора не можеха да бъдат съобразителни.

— Много ми се иска да докладвам за отлично сътрудничество от ваша страна — добави тя.

— О, благодаря ти, другарко Ии! Нямаш представа колко много би означавало това за мен.

— Напротив, имам пълна представа.

Тези думи очевидно го извадиха от равновесие, но той бързо успя да се овладее.

— Ъъъ… Какво имаше предвид, като каза най-интересните ?

— Имах предвид такива като мен , другарю.

Тя прегледа над сто деца на възраст между четири и четиринайсет години. Повечето от тях изглеждаха по един и същ начин — недохранени, мръсни, с празни очи. Отговаряха на въпросите й със запъване, най-често едносрично. Но вината за това не беше тяхна.

— Колко от тези деца са родени тук? — обърна се Чанг-Ча към надзирателя, който я придружаваше.

В очите му се мерна зле прикрита наглост, но очевидно го бяха предупредили да й сътрудничи по всякакъв начин, за да избегне евентуалното наказание отгоре. Той огледа децата равнодушно, сякаш бяха пилета в кланицата.

— Около половината — промърмори той, докато търкаше някакво петънце по оръжието си. — Бяха повече, но голяма част от тях бяха родени незаконно и трябваше да бъдат избити заедно с майките си.

Чанг-Ча си даваше сметка, че образованието на тези деца, ако изобщо имаше такова, беше съвсем оскъдно. Бяха ги отглеждали като скотове и щяха да останат такива до смъртта си. Независимо от искриците в примитивното им съзнание, които искаха нещо повече от живота. На даден етап те щяха да угаснат безвъзвратно, смазани от глада, побоищата и промиването на мозъците. А тя изведнъж изпита чувството, че ако беше останала в „Йодо“ само още един ден, и с нея щеше да се случи същото.