Дэвид Балдаччи - Мишената

После бързо се оттегли.

Рийл направи крачка напред, следвана от Роби.

— Сали? — дрезгаво подхвърли Ърл с насилена усмивка. — Какво правиш тук, момиче?

— Дойдох да се сбогуваме, Ърл.

— Вече го направи! Но се радвам да те видя отново.

Рийл пропусна тези думи покрай ушите си и направи крачка към него.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя и му поднесе снимката, която извади от джоба си. — Вярвам, че ще го познаеш, въпреки че е малко блед.

Ърл протегна треперещата си ръка да поеме снимката. След което хлъцна от изненада.

— Мисля, че се казваше Албърт — небрежно подхвърли Рийл. — Той е мъртъв, разбира се, но все пак би трябвало да го разпознаеш.

— Как е умрял? — немощно попита Ърл.

— О, забравих да ти кажа. Аз го убих. Счупих му врата. Стана доста лесно за такъв едър човек. Това беше добре за мен, защото ми предстоеше да се разправя и с няколко фалшиви нацисти.

— Ти си го убила?! — смаяно зяпна Ърл. — Него?!

— Май пропуснах да ти кажа с какво се занимавам в момента, Ърл. В името на американския народ прочиствам света от боклуци като Албърт. И като този мръсник.

Втората снимка изскочи от джоба на якето й и плавно се приземи върху корема на Ърл. Той я вдигна с треперещи ръце и посивяло лице.

— Още едно твое приятелче, нали? Леон Дайкс. Отдавна не го бях виждала, но той настоя за нова среща. Може би ме е видял случайно, когато идвах да те посетя предишния път. Светът наистина е малък!

— И него ли уби? — вдигна глава Ърл.

Ръцете на Рийл описаха кръг във въздуха, после рязко се разделиха.

— Много ефективна хватка, водеща до мигновена смърт. Но преди да умре, Леон ме помоли да ти пратя много поздрави. Съжалявал, че планът ти се провали.

Ърл рязко пусна снимката, сякаш беше змия, която се готви да го ухапе.

— Не знам за какво говориш — изломоти той.

— Знаеш, Ърл. Не бъди толкова скромен. Плана ти наистина си го биваше, повярвай ми. А аз не съм от хората, които често правят комплименти.

— Нищо не разбирам. Ако няма друго, мисля да подремна още малко.

— Дрямката ти ще почака.

— Защо? — гневно попита той, успял да си върне самообладанието. — Ако имаше друго, щеше да доведеш и ченгетата. Но какво всъщност могат да ми направят? Да ме арестуват? Или да ме вкарат в пандиза? — Тялото му се разтърси от презрителен смях, който премина в продължителна кашлица.

— Не. Без полиция. Без нови обвинения. Защото и старите са достатъчни.

— Хайде, изчезвай. Имам нужда от почивка.

— Но ти се справяш добре. Изглеждаш много по-здрав от преди.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — надигна се в леглото той. — Имам рак в последен стадий. Няма как да стана по-здрав.

— Може би си прав, но има и още нещо — отвърна Рийл и махна с ръка вдясно от себе си.

Ърл се обърна и видя лекарката, която крачеше към леглото му.

— Благодаря, че дойдохте, доктор Андрюс — любезно каза Рийл.

— Удоволствието е мое — пресилено се усмихна жената. — Всъщност не бих искала да пропусна това.

— Обясних на доктор Андрюс каква точно е била ролята й за нашата последна среща — добави Рийл, обръщайки се към Ърл. — И как това доведе до милото посещение на стария ти приятел Леон Дайкс и неговите откачени неонацисти.

— Да, беше наистина впечатляващо, господин Фонтейн — рече доктор Андрюс. Но от изражението й личеше, че много иска да извади пистолет и да му пръсне мозъка.

— Нямам представа какви ги дрънкате двете! — изръмжа Ърл. — Никаква представа!

— Нека опитам да ти изясня нещата — каза Рийл. — Но преди това ще дам думата на доктор Андрюс, която има страхотни новини за теб.

— Какви новини? — недоумяващо попита Ърл.

— Действително имате рак в последен стадий, но скорошните изследвания сочат, че състоянието ви е стабилизирано — спокойно обяви лекарката.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че можете да напуснете болничното отделение и този затвор. Ще бъдете преместен в единична килия, където ще изчакате изпълнението на присъдата си.

— Не могат да ме екзекутират! — прошепна с пребледняло лице Ърл.

— За съжаление, това е вярно — усмихна се Андрюс. — Но могат да се грижат за вас на място, въпреки че няма да е приятно, колкото тук. Главно защото правилникът категорично забранява да виждате други хора, освен персонала на затвора.

— Не! Не можете да ми причините това!

— Напротив, можем — обади се един глас.

В отделението се появи мъж в цивилен костюм, придружаван от четирима едри надзиратели.