Дэвид Балдаччи - Мишената

— Това няма ли да ти стане навик?

— Кое?

— Да ме спасяваш.

Тя очевидно се шегуваше, но Роби сбърчи вежди.

— Искрено се надявам да не се случва повече, Джули — каза той. — На всичкото отгоре беше забъркана по наша вина.

— Но се оправихме, нали?

— Не бива да разчитаме на това — отвърна Роби. Понечи да добави още нещо, но изведнъж млъкна и се втренчи в жената, която се беше изправила на прага.

Заместник-директор Аманда Маркс се усмихна и пристъпи към тях.

— Ти трябва да си Джули — каза на момичето тя. — Благодарение на една твоя приятелка знам доста неща за теб.

— Джесика? — погледна я Джули.

Маркс кимна.

— Докладваха ми, че всичко е минало добре.

— Точно така — отвърна Роби. — Благодаря за помощта.

— Почти никога не получавам такива възможности.

В стаята се появи Рийл, следвана от Ванс. Първата изглеждаше облекчена, а втората — откровено доволна.

— Благодаря ти — рече Рийл и стисна ръката й. — За мен това означава много.

— Надявам се да се получи.

— О, няма как да не се получи. Бих искала да довърша всичко, госпожо. Разбира се, ако разрешите…

— С удоволствие разрешавам, агент Рийл.

— За какво говорят? — обърна се Джули към Роби.

— Не съм сигурен — призна той.

— Хей, Роби? — подвикна Рийл. — Искаш ли да се включиш?

— В какво? — погледна я с недоумение той.

— Ела, ще ти покажа.

— Върви — смушка го Джули. — После ще ми разкажеш.

Роби се надигна и хвърли въпросителен поглед към Рийл.

— Накъде?

— Съвсем наблизо. Ще вземем някоя кола, но първо трябва да позвъня на един телефон.

— Само на един?

— Да. Когато знаеш към кого да се обърнеш, и един разговор стига.

Навън валеше. Дори в килията можеше да се чуе трополенето на дъждовните капки по покрива на затвора. Ърл Фонтейн чуваше и свиренето на вятъра. Именно то го накара да се сгуши в леглото. Беше доволен, че всичко свърши. Вече можеше да умре като щастлив човек. Е, това би могло да се случи и по-късно. Имаше легло, покрив над главата, лекарства против болката и храна три пъти дневно — макар и под формата на течности. На всичкото отгоре си имаше и привлекателна лекарка. Животът му съвсем не беше лош.

Погледна към леглото, доскоро заемано от Младши. На лицето му се появи доволна усмивка. Така и не му стана ясно как кретен като Младши беше избил куп народ, без да го хванат. Ърл само трябваше да се обади на своя „приятел“ и големият Албърт мушна нож в леглото му. Съдбата на Младши беше решена в момента, в който пръстите му докоснаха дръжката. Албърт беше получил подробни инструкции — да го сграбчи, притискайки ножа в ръката му, да се престори, че се бори с него, и да види сметката на малкия гадняр.

В това Албърт го биваше. За него убийството беше като дишането. Дали са му възложили да ликвидира и Сали? — запита се Ърл. Надяваше се, че е така. И че тя вече е мъртва.

Изпусна една доволна въздишка и затвори очи. Дъждът продължаваше да се лее. Поспа известно време. Кратката дрямка преди приемането на лекарствата винаги му се отразяваше добре.

Една ръка разтърси рамото му.

— Ърл? — прозвуча напрегнат глас. — Ърл?

Той бавно отвори очи. Тъкмо сънуваше хубавата лекарка. Прекрасен сън. Тя беше гола и здраво завързана, а той се готвеше да…

— Какво? — примигна Ърл и бавно се претърколи по гръб. Над него се беше надвесило познатото лице на санитаря. — Какво има? Дойде ли време за лекарствата ми?

Той погледна големия часовник на стената. Беше спал едва час, до приемането на лекарствата имаше още много време. Старият затвор се тресеше под напора на вятъра.

— Защо ме будиш, момче? — направи гримаса Ърл. — Все още е рано за инжекциите.

Беше недоволен, че му прекъснаха хубавия сън. Клепачите му бавно започнаха да се затварят.

— Не става въпрос за инжекциите, Ърл — отново го разтърси санитарят. — Имаш посетител. Всъщност посетители…

— Какви посетители посред нощ, момче? — примигна Ърл. — Нещо си се объркал. Не знаеш ли, че след мръкване посещенията са забранени?

— Те вече са тук.

— Кои?

— Те — отвърна санитарят и махна към вратата.

Ърл погледна натам и сърцето му почти спря.

На прага стояха Джесика Рийл и Уил Роби. С мокри коси и подгизнали дрехи.

Ърл зае седнало положение толкова бързо, че тръбичките на системата се преплетоха.

Санитарят ги оправи и се дръпна встрани. Погледна намръщеното лице на пациента, после се обърна да огледа и неканените гости.

— Аз… — запелтечи той. — Ами заповядайте…