Дэвид Балдаччи - Мишената

— Тоя пък какво търси тук, мамка му? — възкликна Ърл.

— Директорът на това приятно място и неговите служители ще се погрижат за незабавното ти прехвърляне обратно в затвора „Холман“ — обясни с равен глас Рийл.

Зад прозорчето с решетки блесна ослепителна мълния, последвана от гръмотевица.

— Изнесете го направо с леглото — нареди директорът на надзирателите. — Специалният автомобил вече чака.

— Не можете да направите това! — проплака Ърл. — Не можете!

— Разкарайте го от тук! — повиши глас директорът. — Веднага!

Надзирателите откачиха от стената белезниците и затикаха леглото към вратата въпреки крясъците на Ърл. Миг по-късно се захлопна тежка метална врата и Ърл Фонтейн вече го нямаше.

Рийл се обърна към директора и Андрюс.

— Благодаря ви — прошепна тя.

— Не, аз ви благодаря ! — най-после даде воля на чувствата си лекарката. — Само като си представя, че този мръсник ме подведе да извърша толкова ужасни неща… — Гласът й заглъхна.

— Права сте — добави с въздишка директорът. — Истина е, че не можем да го екзекутираме, но в замяна на това имаме възможност, в рамките на закона, разбира се, да му вгорчим оставащите дни. И ще го направим! — След тези думи той се обърна и напусна болничното отделение.

— Наистина не повярвах на ушите си, когато ми се обадихте — каза след продължително мълчание Андрюс. — Бях убедена, че помагам на един баща да открие дъщеря си. Но трябваше да се досетя, че Ърл Фонтейн не го е грижа за такива неща.

— Той е заблудил куп народ — каза с въздишка Рийл.

— Но повече няма да го прави — добави Роби.

— Точно така, повече няма да го прави.

Благодариха още веднъж на Андрюс и напуснаха затвора.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Роби, след като стигнаха до колата на бегом под проливния дъжд.

— Ако трябва да съм откровена, не чувствам абсолютно нищо — отвърна Рийл. — Може би така е най-добре.

Роби включи на скорост и напусна паркинга на затвора в Алабама. Ърл Фонтейн остана в миналото. Завинаги.

Северна Корея не разполагаше с обект като Бърнър Бокс. Нямаше средства за него. Никоя страна в света не можеше да харчи колкото американците за отбрана или вътрешна сигурност. Но Чанг-Ча беше убедена, че родината й компенсира липсата на средства с човешки усилия и всеотдайност.

Тя тичаше по улиците на Пхенян, докато остана без дъх, и въпреки това не спря. Поддържаше формата си в една голяма спортна зала, собственост на Държавна сигурност. Тренировките по стрелба се провеждаха дълбоко под земята в специални стрелбища. Там работеше върху прицела си, бързината на реакцията и механиката на стрелбата с всички видове оръжия. Пак там усъвършенстваше уменията си в ръкопашния бой, изправена срещу много по-силни и едри мъже. Част от тези умения бяха влезли в действие в Румъния, където неутрализира Лойд Карсън.

Но тренировките й не бяха само физически. Говореше свободно английски и още три чужди езика.

В две неща обаче беше ненадмината: желязното самообладание и бойните изкуства. Нямаше мъж, който да може да я победи в тях. Това беше непосилно дори за няколко мъже едновременно. Дължеше го на лагера, където оцеляването беше възможно единствено с цената на титанични усилия. Но понякога дори те не бяха достатъчни. В лагера никой не беше в състояние да съхрани човешкия си дух. С изключение на Чанг-Ча. Тя беше постигнала невъзможното. Благодарение на умението си да мисли с десет хода напред. Правило, което важеше с пълна сила и при бойните изкуства — надиграваш противника не само физически, но и психически.

Нейният отдел беше положил много усилия и изразходвал много време и пари, за да развие качествата, благодарение на които тя успяваше да победи по-силни противници. Те представляваха комбинация от оригинална тактика, превъзходни бойни умения и безценна способност да поема рискове, чрез които се измъкваше от безнадеждни ситуации, за да стигне до победата. Вече ги беше демонстрирала при конфронтацията си с управителя на лагера и цялата му банда гардове. Едно превъзходно сливане между тяло и дух.

Чанг-Ча се прибра у дома уморена, но доволна. Уменията й бяха на висота. Даваше си ясна сметка, че й предстои да се изправи срещу най-добрите охранителни екипи в света. Тайните служби на САЩ имаха репутацията на непробиваеми. Агентите, които служеха в тях, бяха готови да умрат за хората, които пазят. Но все пак не бяха непробиваеми, щом като в миналото имаха провали. При всички случаи обаче й предстоеше най-голямото предизвикателство в живота.