Дэвид Балдаччи - Мишената

Докато поглъщаше обичайната порция ориз и горещия чай, тя слушаше кънтри музика на айпода си, подарък от Великия вожд. После надникна през прозореца в очакване да зърне онзи, който я дебнеше вече няколко дни наред. Той беше на мястото си. Изглежда, изобщо не се интересуваше дали тя ще го забележи или не. А това беше красноречиво.

Една корейска поговорка гласеше, че съюзите са крехки като лед в горещ летен ден.

Чанг-Ча напусна апартамента и се качи в колата, която беше десетгодишна, но все още добра. И най-главното, нейна. Разбира се, докато не решат да й я отнемат — нещо, което можеше да се случи по всяко време. Или по-скоро веднага, ако се провалеше в предстоящата мисия.

Тя се насочи към покрайнините на Пхенян. Изобщо не се изненада от черния седан, който се появи в огледалото за обратно виждане. Караше бавно, доста под разрешената скорост. Защото не бързаше за никъде и нямаше намерение да бяга от преследвачите си в черната кола.

Целта на пътуването й беше една планинска местност в провинция Южен Хамгьонг, прорязана от коритото на река Ипсок. Разстоянието до там беше малко повече от сто километра.

Официалното наименование на мястото беше Куан ли-со №15. Но повечето хора го наричаха „Йодо“. Беше й безразлично дали му казват трудов лагер, концлагер или наказателна колония. Защото крайната цел беше една и съща.

Едни хора да отнемат свободата на други хора.

Но за нея това място беше дом в продължение на години.

Подобно на всички концлагери, „Йодо“ беше разделен на две зони: една за тотален контрол, чиито обитатели никога нямаше да излязат от там, и втора — революционна, където затворниците се наказваха и превъзпитаваха с евентуалния шанс някога да бъдат освободени. Лагерът беше разположен на площ от около триста и осемдесет квадратни километра, в която бяха настанени около петдесет хиляди затворници. Оградите с електрически ток и над хилядата надзиратели имаха грижата никой от тях да не напусне по своя воля.

Чанг-Ча не вярваше, че в „Йодо“ има корупция. Надзирателите си вършеха работата с варварска наслада. Поне по нейно време беше така. И до ден-днешен тя беше единствената затворничка, освободена от зоната за тотален контрол. Но на висока цена. Може би по-висока от онази, която би платила при опит за бягство.

Днес беше тук именно за да прогони тази част от живота си. Е, това беше вярно само донякъде. Бе получила официално разрешение да посети лагера. Вероятно защото го изтълкуваха като желание да се поклони пред хората, които й бяха подарили свободата срещу безрезервна служба на родината. После тя убеди властта, че има и друга причина и че тя е идеалният изпълнител на плановете, свързани с нея. Нямаше гаранции, че ще получи разрешение, но все пак го получи. Официалните документи бяха във вътрешния й джоб. С височайшите подписи, срещу които никой не можеше да възрази.

Паркира в близост до портала. Отпред я чакаше управителят на лагера в компанията на двама надзиратели. Чанг-Ча познаваше този човек много добре. Той беше управител и по нейно време.

Мъжът я посрещна с почтителен поклон. Тя му отвърна със същото, без да отделя поглед от набръчканото му, обгоряло от слънцето лице. През по-голямата част от живота си беше мечтала да го убие и той го знаеше. Сега обаче беше безсилен да й причини каквото и да било. Макар че начинът, по който разтегна устни в озъбена усмивка, показа, колко би се зарадвал, ако някой ден я върнат обратно при него.

— За нас е чест да те видим тук, другарко Ии — любезно подхвърли управителят.

— Великият вожд ви изпраща своите най-сърдечни поздрави, другарю До — отвърна Чанг-Ча, за да изтъкне къде се намира на този етап от живота си.

Клепачите на До зад очилата с дебели лещи замигаха усилено.

— Радвам се от сърце на успехите, които си постигнала, другарко Ии — насилено се усмихна той и любезно махна към портала.

От пребиваването й тук бяха изминали доста години, но почти нищо не се беше променило. Затворниците спяха в същите колиби със сламени покриви. Чанг-Ча надникна в една от тях. Вместо легла там имаше дъски, покрити с одеяла. Четирийсет на брой, натъпкани в прекалено тясното помещение. Колибите не се отопляваха и не се почистваха. Това ги правеше истински развъдници на болести. Преди време тя беше чула мнението на управителя на лагера по този въпрос. Според него постоянните епидемии спестявали на държавата доста патрони.

Спря пред друга колиба. Именно тук беше живяла в продължение на години. Стрелна с поглед До, който очевидно помнеше този факт.