Дэвид Балдаччи - Мишената

Мин примигна и се отпусна още малко.

— Как мога да бъда полезна и аз? — попита тя.

Да, това е открито предизвикателство, помисли си Чанг-Ча. Но зад него се криеха интелигентност и бърз ум.

— А ти как смяташ? — подхвърли тя.

Мин се замисли. Чанг-Ча почти виждаше напрегнатите процеси в главата й.

— Ти с какво си била полезна? — попита момичето. — Толкова полезна, че са ти позволили да излезеш от тук?

Чанг-Ча едва прикри доволната си усмивка. По всичко личеше, че Мин е на висотата на предизвикателството.

— Обучиха ме за изпълнението на специални задачи.

— Нека обучат и мен.

— Без да знаеш за какви задачи става въпрос?

— Аз мога всичко — отсече Мин. — И съм готова на всичко, за да се махна от тук!

— А семейството ти?

— Нямам семейство.

— Мъртви ли са?

— Нямам семейство! — упорито повтори Мин.

Чанг-Ча бавно кимна и се изправи.

— Ще се върна след една седмица. Подготви се за пътуване.

— Защо чак след седмица?

— Тези неща отнемат време — изненадано я погледна Чанг-Ча. — Документи, формалности.

В погледа на момичето се появи съмнение.

— Ще се върна — увери я Чанг-Ча.

— Но аз може да не съм жива.

— Защо?

— Защото ще знаят какво си намислила.

— И?

— Няма да ме пуснат.

— Имам разрешение от най-високо място. Надзирателите няма да посмеят да те пипнат дори с пръст.

— Но стават нещастни случаи. И не са само надзирателите.

— Другите затворници, нали? — каза Чанг-Ча.

— На тях не им пука за никакви разрешения. Освен това какво имат да губят?

— Живота си.

— Какво им пука? — сбърчи нос Мин. — Това е най-хубавото, което може да им се случи.

Чанг-Ча си даде сметка, че момичето е абсолютно право.

— Тогава тръгваме още днес! — решително тръсна глава тя.

Мин се усмихна. Може би за пръв път в живота си.

Чанг-Ча търпеливо попълни формулярите за освобождаването на Мин. По обратния път към Пхенян пътуваха със свалени стъкла, главно защото тя прецени, че ще й бъде трудно да изтърпи цели сто километра вонята, която се разнасяше от момичето. Разбира се, обяснението, което предложи, беше съвсем друго: да подишат с пълни гърди въздуха на свободата.

Отначало Мин не прояви желание да се качи в колата и Чанг-Ча веднага разбра защо — не беше правила това никога в живота си. Вероятно изобщо не беше виждала кола, тъй като в лагера използваха само стари и раздрънкани камиони.

Но когато Чанг-Ча й обясни, че това е най-бързият начин да се махнат от там, тя без колебание скочи в колата и започна да оглежда арматурното табло и седалките с нескрит интерес.

Това е добре, рече си Чанг-Ча. Детето беше успяло да съхрани любопитството и интереса към непознатите неща.

После потеглиха. Чанг-Ча погледна два пъти в огледалото за обратно виждане. Край оградата се бяха струпали затворници, които вероятно се питаха защо и те не могат да бъдат свободни.

Мин обаче гледаше само напред. Нито веднъж не се обърна.

Също като нея преди години. Страхуваше се, че ако погледне назад, веднага ще я върнат обратно. Или че сънят ще свърши и тя отново ще се окаже в лагерния кошмар.

Пристигнаха в Пхенян късно вечерта. Чанг-Ча паркира и поведе Мин към апартамента си. Момичето не пропускаше нищо, покрай което минаваха — от асфалтираните улици до високите сгради, от простите неща като светофари, неонови реклами и автобуси до гледката на хора, които се разхождаха по тротоарите свободно. Сякаш се беше родила отново десет години по-късно.

Мин внимателно огледа блока и попита какво е това.

— Тук живея — кратко отвърна Чанг-Ча.

— С колко души?

— Живея сама. А сега и ти ще живееш с мен.

— Позволено ли е? — учуди се Мин.

— Позволено е навсякъде, с изключение на лагерите.

Първата й работа беше да приготви храна. Не прекалено много и не особено разнообразна. Запасите й не бяха нищо особено, но си даваше сметка, че на детето може да му прилошее дори от една по-голяма купа бял ориз. С това се бяха съобразили и хората, които я освободиха преди години. Малка порция проста храна като за начало.

Втората важна работа беше душът. Продължителен горещ душ с много сапун и шампоан.

Чанг-Ча не остави Мин да се изкъпе сама, защото момичето нямаше представа как да се почисти. На много хора би им се повдигнало от мръсотията, която изтече от косата и кожата й, но не и на Чанг-Ча. Вероятно защото беше подготвена. Мин обаче изобщо не се впечатли от черната вода, която изтичаше в канала. Само попита къде отива тя.