Дэвид Балдаччи - Мишената

Забеляза в далечината група деца, които пренасяха дърва или носеха пълни с изпражнения кофи. Едно от тях, момиче, се спъна, падна и разсипа кофата си. Надзирателят на групата я удари — първо с палка, а след това и с приклада на пушката си. После подвикна на останалите деца да накажат виновната. Така бяха научени — когато някой от тях допуснеше грешка, наказанието се изпълняваше от всички. Така гневът им се отклоняваше от жестоките надзиратели и се насочваше към провинилите се.

Чанг-Ча остана да гледа случващото се безучастно. Дори със заповедта на Великия вожд в джоба си тя не можеше да се намеси, без да бъде наказана. Правилата в лагерите бяха абсолютно ненарушими и никой не можеше да ги променя.

Тя и не изпитваше желание да прекрати побоя. Защото искаше да види резултата от него. Дори от разстояние забеляза нещо интригуващо.

Пребитото момиче се изправи, избърса кръвта от лицето си и започна да прибира разсипаните изпражнения в кофата с голи ръце. След като приключи, тръгна покрай надзирателите и своите мъчители. Крачеше, без да ги поглежда, заковала поглед право пред себе си.

— Коя е тази лагерничка? — обърна към надзирателя Чанг-Ча.

Той се вгледа в групата и леко пребледня.

— Казва се Мин.

— На колко е години?

— Може би на десет — сви рамене мъжът. — А може би и по-малка. Постоянно създава проблеми.

— Какви проблеми?

Надзирателят се обърна и на лицето му се появи усмивка.

— Мин е една малка упорита кучка. Често я бият, но тя винаги става и си тръгва с гордо вдигната глава, сякаш е победителка. Глупачка!

— Доведи я при мен.

Усмивката на надзирателя се стопи и той погледна часовника си.

— Остават й още цели шест часа работа.

— Доведи я при мен! — повтори Чанг-Ча.

— Вече чухме за теб — озъби се той. — За това, което си направила в „Букчан“!

Но Чанг-Ча безпогрешно долови страха в думите му.

— Имаш предвид, че съм убила няколко корумпирани мъже ? — изгледа го тя. — Да, убих ги всичките. И получих благодарност лично от Великия вожд. Знаеш ли какво ми подари? Уред за ориз.

Надзирателят я погледна с дълбоко смайване. Сякаш току-що го беше информирала, че пред вратата й са струпали цяла планина от злато.

— Затова ли си тук? Подозират корупция?

— Тук има ли корупция? — заплашително попита Чанг-Ча.

— Не, не. Няма нищо подобно.

— Надявам се, че казваш истината, другарю. Ще запомня това. А сега ми доведи Мин!

Той се поклони и побърза да изпълни заповедта.

Двайсет минути по-късно Чанг-Ча се озова в малка стаичка, обзаведена само с маса и два стола. Насреща й стоеше момичето, което отказа предложения му стол и обяви, че предпочита да стои права.

Стиснала малките си юмручета, Мин я гледаше предизвикателно. С този поглед е истинско чудо, че все още е жива, помисли си Чанг-Ча.

— Казвам се Ии Чанг-Ча — представи се тя. — Разбрах, че ти се казваш Мин. А как е фамилията ти?

Мин не отговори.

— Имаш ли близки в лагера?

Мин продължаваше да мълчи.

Чанг-Ча огледа ръцете и краката й. Мръсни и покрити с белези и открити рани. Сякаш цялото момиче беше една зейнала инфектирана рана. Но пламъчетата в очите му нямаше да угаснат от никакви побои — Чанг-Ча беше абсолютно сигурна в това.

— Ядях плъхове — подхвърли тя. — Колкото успявах да хвана. Месото им прогонваше болестите, от които страдаха всички останали в лагера. Благодарение на протеините, които съдържа. Но тогава не знаех това. Научих го много по-късно. Извадих късмет.

Чанг-Ча видя как юмручетата на Мин започват да се разтварят. Но недоверието й остана. Това беше напълно обяснимо. Най-важното правило в лагера гласеше: Не трябва да бягаш , но неофициалното най-важно правило за затворниците звучеше малко по-иначе: Не трябва де се доверяваш на никого .

— Живеех в първата колиба вляво от портала — добави Чанг-Ча. — Но това беше преди много години.

— Значи си била от враждебните — избъбри Мин. — Но защо вече не си тук? — добави с гняв и презрение тя.

— Защото мога да бъда полезна на други хора извън лагера.

— Как? — рязко попита Мин.

Този въпрос съдържаше всичко, на което се надяваше Чанг-Ча. Момичето все още имаше желание да се махне, въпреки че повечето затворници, включително и по-малки от нея, отдавна се бяха примирили, че завинаги ще останат тук. Тъжно, но факт. Всички те бяха загубени.

— Бях малка упорита кучка — отвърна тя.

— И аз съм малка упорита кучка!

— Виждам. Това е единствената причина да седим тук и да разговаряме.