Дэвид Балдаччи - Мишената

— Заместник-директорът на ЦРУ се свърза с тях — добави Рийл. — В резултат те настроиха няколко спътника, които проследиха маршрута до срещата ни с Дайкс и поставиха електронни маркери. Нямаше начин да ни изпуснат, защото използваха всичките си очи в небето. Тази технология има специфично наименование, но то е засекретено. А аз просто се радвам, че свърши безупречна работа.

— Спътниците не могат да те изгубят — каза Роби. — Непрекъснато подават информация за наземните цели. Благодарение на тях минахме на сантиметри от вана, в който превозваха Рийл и Шепърд. Бяхме се разпределили в камиона и по мотоциклетите. Обкръжихме мястото и чакахме сигнала.

— Какъв сигнал? — попита Джули.

— Три изстрела един след друг, произведени от Джесика.

— Но откъде беше сигурен, че тя ще стигне до оръжие?

— Тук се осланяме само на доверието помежду си — усмихна се Роби.

— Направих каквото трябваше, а след това стрелях — поясни Рийл.

— И ние атакувахме — добави Роби.

— За да ме спасите отново — довърши Джули.

— Ако не бях аз, нямаше да имаш нужда от спасение — отвърна Рийл и коленичи пред нея. — Аз бях причината да бъдеш отвлечена.

— Аз пък им съчиних една фалшива история за теб. Че все още си в Програмата. Много се надявах да го изненадаш със своите умения.

— Той наистина беше изненадан.

— А пък мен изобщо не ме беше страх — гордо обяви Джули.

— Защо?

— Защото знаех, че ще дойдете да ме освободите.

— Как можеш да си сигурна в подобно нещо?

Дойде ред на Джули да се усмихне.

— Осланях се на доверието помежду ни — обяви тя.

Докато хората от екипа й обработваха местопрестъплението, Никол Ванс отпиваше малки глътки кафе.

Гледаше Роби, Рийл и агент Лесли Шепърд, седнали насреща й в едно от помещенията на неонацистите. Между Роби и Рийл се беше сгушила Джули с чаша горещ шоколад в ръце.

— Наблюдаваме тази група от известно време — започна тя, докато се приближаваше към тях. — Вътрешен тероризъм в комбинация с откровена налудничавост. Били са достатъчно умни, за да не оставят улики и свидетели. Според нас са се занимавали с най-различни престъпления, включително трафик на хора и оръжие.

— Същите са като ония задници, които боготворят — каза Роби.

— Арестувахме толкова много от тях, че със сигурност ще разкрием още доста престъпления.

— Желая ви успех в това начинание.

— Нуждаеш ли се от нещо, Джули? — попита тя със загрижен поглед.

Момичето поклати глава.

— Радвам се, че Джеръм е добре.

— Извадил е късмет. Главата му се е оказала доста по-дебела, отколкото са си мислели тия боклуци. Все още е в болницата, но докторите ме увериха, че ще се оправи. Ще те приберем с първия служебен самолет.

— Доста съм изостанала с домашните — рече Джули.

— Нищо не впечатлява днешните млади — подхвърли Ванс към Роби.

Джули стрелна с поглед Шепърд и се обърна към Рийл.

— Къде е истинската ти дъщеря?

— Не знам — тихо отвърна Рийл, забила поглед в дланите си. — Дадох я за осиновяване преди много време.

— Защо?

— Защото аз самата бях още дете и нямах работа. А онази, която ми предложиха по-късно, не се връзваше с отглеждането на деца.

— Ясно — кимна Джули.

Рийл се изправи и се обърна към Шепърд.

— Ще ти бъда вечно задължена, Лесли — промълви тя.

— Шегуваш ли се? — изгледа я жената и пое протегната й ръка. — Това беше чест за мен!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Рийл, обръщайки се към Ванс.

— Мога ли да ти откажа? — сви рамене тя.

— Искам да щракна една-две снимки.

— На какво?

— Ела, ще ти покажа.

Роби ги изчака да напуснат стаята и погледна изпитателно Джули.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Наистина ли не ти направиха нищо лошо?

— Наистина. Отнесох един-два шамара, но нищо повече. Това обаче нямаше да продължи дълго. Главатарят им беше пълна откачалка. — Момичето се премести по-близо до него. — Ти знаеше ли, че Джесика няма представа къде е дъщеря й?

— Не. Доскоро изобщо не знаех, че има дъщеря. Никога не беше споменавала за нея.

— Дали съжалява, че я е дала за осиновяване?

— Не знам — сви рамене Роби. — Повечето майки съжаляват, нали?

— Някои от тях просто нямат избор — промълви тя. — Като мама. Но тя винаги е искала да ме прибере. — Помълча известно време и тръсна глава. — Според мен Джесика съжалява.

— Мисля, че си права — отвърна той и я прегърна през раменете. — Джеръм ще се радва да се върнеш при него.