Дэвид Балдаччи - Мишената

Булдогът беше символът на „Сейнт Олбънс“. Чанг-Ча никога не беше гледала куче, но дори да беше получила този шанс, нямаше да знае какво да прави с него.

В „Йодо“ имаше една хрътка, която се навърташе зад оградата. Веднъж тя беше успяла да я зърне. Стори й се грозна и мръсна, също като нея. Това спомогна за особените отношения, които се установиха между тях. Веднъж, когато се озова зад оградата, за да събира дърва, кучето тръгна след нея и близна ръката й. Тя подскочи и го удари, защото възприемаше всяко докосване като предвестник на брутално нападение. То изскимтя и седна на задните си части с увиснал език. Отворената му уста сякаш се смееше. В големите му очи проблясваха палави искрици.

При следващото й излизане за дърва кучето отново беше там. Този път тя му протегна ръка, за да я оближе. Нямаше какво да му даде, никаква храна. Но и да имаше, не би му я дала. В лагера нямаше човек, който да сподели храната си с куче. Това би било все едно да сподели кръвта и сърцето си. Но тя му позволи да близне ръката й, а след това го погали по главата. Това, изглежда, му хареса.

Чанг-Ча изобщо не чу изщракването на пушката. Но чу изстрела, последван от остро квичене. Кръвта на кучето опръска лицето й, а тялото му се строполи в краката й. Някъде отдалече долетя тържествуващият крясък на пазача, който беше стрелял.

Тя видя как животното потръпна един-два пъти, после застина. Кървавото петно на гърдите му бързо се разширяваше, а езикът му увисна. Чанг-Ча се обърна и побягна. Пазачът продължаваше да се смее. Ако в онзи миг знаеше как би могла да го убие, със сигурност щеше да го направи.

Прибра листовете обратно в папката, напълни една купичка с ориз и започна да се храни, отпивайки малки глътки чай. Ядеше ориза бавно, едва ли не зрънце по зрънце. В един момент вдигна глава и погледна през прозореца.

Мъжът беше там, застанал на ъгъла. Не беше с униформа, но си личеше, че е военен. Може би защото беше забравил да си събуе войнишките ботуши. А може би защото косата му се беше слегнала от носенето на фуражка.

Беше ясно, че я следят. Но не беше ясно защо. Чанг-Ча имаше няколко предположения, които биха отговорили на този въпрос. Но нито едно от тях не беше добро за нея. Нито едно.

Просто такъв беше животът в тази страна.

— Погрижи се да не ни безпокоят — каза Дайкс на мъжагата в черна униформа, заел позиция в дъното на коридора. Единствената врата зад гърба му водеше към малка спалня.

Пазачът отдаде чест, изчака Дайкс да се обърне към Рийл и на лицето му се появи цинична усмивка.

Дайкс отключи вратата и бутна Рийл в спалнята. Ръцете й все още бяха вързани. Той влезе след нея и заключи.

— Отдавна не сме се виждали, Сали — подхвърли Дайкс, докато сваляше ръкавиците си. — Твърде отдавна.

— И аз мисля така — обърна се да го погледне Рийл. — Непрестанно мечтаех да се върна и да ти видя сметката. Благодаря, че ми даваш този шанс.

Той се изсмя. Студени, лишени от веселие звуци.

— Да ми видиш сметката? Май все още не осъзнаваш ситуацията, в която се намираш. Тук си изцяло в моите ръце. Ти си жена с белезници, а аз съм мъж с пистолет. Това място е строго охранявано от моите хора. Аз ще реша кога ще умреш. Единствено аз и никой друг. Тук е като в концлагерите — пълен ред и управление с желязна ръка. Истинска красота. Но ти едва ли можеш да го разбереш.

— Цяла библиотека може да се напълни с нещата, които аз разбирам, а ти не, Леон.

Самодоволството му се стопи.

— Забранил съм да ме наричат с това име! — сухо отсече той. — За всички тук аз съм Фюрера.

— Наистина ли? Аз пък винаги съм те наричала Малката пишка. Малко дълго, но точно име. Още се чудя как успя да ми направиш дете. Не усетих нищо. Дори не разбрах, че си проникнал в мен. Имаш малки ръце и крака и отлично знаеш какво означава това.

— Продължавай, след като дрънкането на глупости ти доставя удоволствие — отвърна Дайкс. — Аз нямам нищо против. Но това няма да промени нещата, които ще се случат.

— Съгласна съм, няма.

Дайкс свали шапката си и започна да си разкопчава ризата.

— И тъй, липсвах ли ти? — подхвърли с усмивка той, докато слагаше колана си на масата.

— Вероятно точно толкова, колкото аз съм липсвала на теб — отвърна тя.

Той събу ботушите си и смъкна панталона.

Тя погледна надолу.

— Надявам се, че си глътнал хапче виагра. Иначе едва ли ще ти стане. Вече си доста стар…

— Възнамерявам пак да ти покажа, че съм мъж — изръмжа той. — Помниш ли как крещя последния път? От удоволствие, сигурен съм. — Махна с ръка към леглото и заповяда: — Лягай там!