Дэвид Балдаччи - Мишената

— Той беше отвратителен, Роби — промълви Рийл и разтърка очи. — Напълно лишен от съвест. Най-голямото му удоволствие беше да… наранява други хора.

— Включително и теб?

— Да.

— Убил е майка ти.

В ъгълчетата на очите й проблеснаха сълзи. Тя гневно ги изтри, сякаш дясната й ръка искаше да отблъсне поразяващ удар.

— Той беше основната причина да стана такава, каквато съм — промълви секунда по-късно тя. За миг се вслуша в току-що произнесените думи и добави: — Той беше единствената причина:

— Нормалните хора не стигат до професии като нашите, Джесика — поклати глава Роби.

Помълчаха още малко, заслушани в дъжда.

— И тъй, как ще постъпиш? — подхвърли след паузата той. — Няма да му обърнеш внимание?

— Според теб така ли трябва да постъпя? — хвана се за думите му Рийл.

— Знам само едно: отговорът на този въпрос можеш да дадеш единствено ти.

— А ти как би постъпил на мое място? — не се предаваше тя.

— Не съм на твое място — отвърна с равен глас Роби.

— Не ми помагаш много.

— Аз просто слушам. Не мога да вземам решения вместо теб. А и ти едва ли би позволила подобно нещо.

— В този случай бих. Според теб защо иска да ме види?

Роби се облегна назад и остави чашата си на масичката.

— Той умира. Изкупление? Последно сбогом? Да те прати по дяволите? А може би всичко това заедно? — Приведе се напред и добави: — Мисля, че най-важният въпрос е какво ще му кажеш ти.

Рийл го погледна. В очите й се четеше нерешителност. Той никога не беше допускал, че в тях може да се появи подобно изражение.

— Прошка няма да има — поклати глава тя. — Не ми пука, че умира.

— Това е ясно, но не отговаря на въпроса ми.

— Ами ако нямам отговор?

— Значи нямаш и толкова.

— И не отивам, така ли?

Той не отговори.

— Имам чувството, че отново са ме подложили на психологически тест — въздъхна тя.

— Нали знаеш, че както и да постъпиш, след това ще съжаляваш?

— Не, не знам — остро отвърна тя, после смекчи тона. — Защо го казваш?

— Може би не само ти се опитваш да осъзнаеш миналото си.

— Ти също, така ли?

— Трябва ти решение. Което ще има своите последици.

— Значи нещата опират до решение, след което ще съжалявам по-малко?

— Напълно възможно — кимна той. — Но това е само един от факторите.

— Кой тогава е най-важният? — попита тя, след което побърза да добави: — Според теб.

— Вече ти казах. Ако искаш да му кажеш нещо — добре. Но ако в сърцето ти няма нищо, което би искала да чуе, преди да умре, тогава…

— Прошка няма да има! — отсече тя. — Никога няма да му простя!

— Не говоря за прошка. Освен това не е нужно да вземаш решение веднага.

— Казаха ми, че може да умре всеки момент.

— Това не е твой проблем, Джесика — отвърна той и отпи глътка кафе.

— Може ли да те попитам нещо, Роби?

— Питай ме.

— Ако реша да го видя…

Тя замълча. Може би търсеше подходящите думи или събираше кураж да продължи.

— Просто го кажи, Джесика.

— Ще дойдеш ли с мен, ако реша да го видя? — След това думите рукнаха като планински поток: — Знам, че е глупаво. Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си и…

Роби протегна ръка и хвана студените й пръсти.

— Ще дойда.

Летището беше малко, а от колите под наем бе останала само една. Роби я нае, а Рийл отвори раницата, в която държаха оръжията си.

Подаде пистолета на Роби и седна до него. Той го пъхна в кобура си.

— Какви са законите за притежание на огнестрелно оръжие тук, в Алабама? — попита той.

— Шегуваш се, нали? — изгледа го тя.

— Не, говоря сериозно.

— По принцип в Алабама всеки, който има пулс, може да притежава и огнестрелно оръжие — отвърна тя. — При това в неограничени количества.

Роби запали мотора.

— Благодаря за уточнението — каза той.

— Моля.

Пътуването до затвора щеше да отнеме около час. Рийл се беше обадила предварително, за да ги включат в списъка на посетителите.

— Готова ли си за това? — попита Роби.

— Не.

— Кога го видя за последен път?

— Когато бях малко момиче.

— Значи доста се е променил. Имам предвид физически.

— Аз съм се променила доста повече. Не само физически.

— Реши ли какво ще му кажеш?

— Може би.

— Няма да ти задавам повече въпроси.

Тя протегна ръка да го докосне.

— Благодаря, че дойде, Роби. Това… Това означава много за мен.

— Е, преживели ли сме какво ли не заедно. Ако ние не си пазим гърбовете, кой друг ще го направи?

Тя се усмихна и се облегна назад.