Дэвид Балдаччи - Мишената

— Ясно.

— Виж какво, дори не бях сигурен, че трябва да те занимавам с това. Но в крайна сметка стигнах до заключението, че ти трябва да решиш, а не аз. Звъннах тук-там. В резултат ми дадоха телефона ти, но не и името, което използваш. Дадоха ми право на едно обаждане. Ти сама трябваше да решиш дали да вдигнеш. Дори това нямаше да направят, ако не бях колега агент. Сигурно си превъртяла, като си видяла номера…

— Така е — отвърна тя. — Прекрасно знаеш, че отдавна съм извън Програмата. Много отдавна.

— Права си, знам. Но той също е бил наясно, че това е единственият начин да стигне до теб. Вероятно е знаел, че си в Програмата. И не го е забравил въпреки годините.

— Това няма значение, защото няма да отида.

— Не мога да споря с теб.

— Колко живот му остава?

— Какво? О, не знам… Не ми казаха. Според лекарката, с която разговарях, състоянието му е изключително тежко. Дори се чудеше какво все още го държи. Предполагам, че може да си отиде всеки ден. След което най-после можеш да забравиш за тези призраци…

Рийл кимна машинално, потънала в мислите си.

— Благодаря, че се обади — рече на глас тя.

— Е, бих искал да е по друг повод. За мен ти ще си останеш незабравима, Са… Или както там ти е сегашното име…

— Джесика. Казвам се Джесика.

— Добре, Джесика. Много вода изтече, но аз не мога да те забравя. А съдейки по препятствията, които трябваше да преодолея, за да се свържа с теб, трябва да си станала голяма работа. Радвам се. Винаги съм бил сигурен, че ще направиш нещо значимо с живота си.

— Не бих определила живота си като „нещо значимо“ — поклати глава тя.

— Както и да е. Във всички случаи ти желая много късмет. А ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Знам, че вече не си в Програмата, но аз продължавам да мисля за теб.

— Благодаря. Наистина оценявам това.

— А старецът ти да върви по дяволите.

Рийл прекъсна връзката и се втренчи в телефона.

Когато Роби се върна, тя все още гледаше дисплея.

— Какво има? — попита той, съблече палтото си и седна до нея.

— Нищо. Как е Джули?

— Добре е. Призна, че по пътя насам сте си поговорили, но не ми каза за какво.

— Това хлапе все повече ми харесва.

Очите на Роби се плъзнаха по телефона и спряха върху лицето й.

— Какво има, Джесика?

— Получих едно обаждане.

— От кого?

— От Програмата за защита на свидетелите.

— Но ти отдавна си извън нея.

— Стигнали са до мен по заръка на друг човек.

— На кого?

— На баща ми. Ърл Фонтейн.

Роби отиде в кухнята да направи кафе. Напълни две чаши и отнесе едната на Рийл. Навън дъждът продължаваше да се сипе. Седна срещу нея и отпи една глътка.

— Баща ти?

Рийл кимна.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— Добре.

Той понечи да се надигне, но тя бързо добави:

— Почакай малко, става ли?

Роби се отпусна обратно, а Рийл отпи глътка кафе и стисна чашата с две ръце. Той забеляза, че те потреперват — нещо, което не беше виждал досега.

Тя продължаваше да мълчи и Роби беше принуден да подхвърли:

— Познавам част от миналото ти благодарение на Дикарло. Знам защо си била в Програмата за защита на свидетелите, знам и някои неща за баща ти…

— А за мама знаеш ли? — подхвърли, без да го гледа тя.

— Да — каза той. — Съжалявам, Джесика.

Тя сви рамене и се облегна назад, почти потъвайки във възглавниците. Отпи от чашата си и двамата се заслушаха в дъжда.

— Той иска да ме види — промълви след известно време Рийл.

— Баща ти ли?

Тя кимна.

— Умира. В затвора, разбира се. Чакала го екзекуция, но се разболял от рак.

— Законът не позволява екзекутирането на умиращ затворник. Каква ирония!

— Иска да ме види — повтори Рийл.

— Няма значение какво иска той — поклати глава Роби. — Изборът е твой, а не негов. — Приведе се напред и я потупа по коляното. — Знам, че много добре разбираш това.

— Разбирам го — кимна тя. — Изборът е мой.

— И не би трябвало да те затрудни — подхвърли той и наклони глава, за да я вижда по-добре. — Или не е така?

Рийл изпусна една дълбока въздишка, която явно беше задържала доста време.

— Обикновено лесният избор е най-труден — дрезгаво отвърна тя.

— Доколкото ми е известно, не си го виждала оттогава, нали?

Тя кимна, отпи от чашата и се затвори в черупката си, дебела колкото бронята на танк „Ейбрамс“.

— А ти се иска да използваш тази последна възможност? Ето как лесното става трудно.

— Това е неразумно.

— Половината от чувствата на хората са неразумни, но това не ги прави по-лесни за общуване. По-скоро става обратното, защото логиката отсъства. Това е един от недостатъците да бъдеш „просто човек“.