Дэвид Балдаччи - Мишената

— Да става каквото ще — каза тя. — Ако поискат, просто няма да го направя. А ти?

— Зависи какво ще поискат и кой ще го поиска.

Роби изсипа спагетите във врящата вода, а след това отвори бутилка вино и напълни две чаши, които извади от шкафа. Подаде едната на Рийл, отпи глътка от своята и се зае да реже някакви зеленчуци.

— Единственото, което знам, е, че Маркс отмени операцията и ни дава почивка — каза той. — За мен тя идва точно навреме. Вече съм прекалено стар за простотиите, на които ни подложиха в Бърнър Бокс. А и ти не си много по-млада от мен.

— Ако пресметнем в кучешки години, аз съм много по-стара от теб — отвърна Рийл. — Така и се чувствам. Като едно старо дръгливо псе.

Роби приключи с рязането и се зае да задушава зеленчуците в тиган с горещо олио. Отпи още глътка вино и погледна към прозореца. Валеше силно.

— Генерал Пак каза да не им позволяваме да изтезават семейството му.

— Вярно — кимна Рийл. — В Северна Корея вината винаги е обща. На тази база са създадени всички концлагери. Ако арестуват родителите и ги изпратят там, с тях отиват и децата. По този начин прочистват поколенията от „нежеланите“, или както там ги наричат.

— Знам. Но си направих труда да проверя Пак. Съпругата му е мъртва. Самият той е прехвърлил седемдесет, което предполага, че и родителите му са мъртви. А деца няма.

— Братя, сестри?

— Не. В протоколите пише, че е бил едно дете.

Рийл пресуши чашата си и я напълни за втори път.

— Странно. Като говорим за роднини, се сещам да те попитам какво става с Джули?

— Тя не ми е роднина.

— Но е най-близкият ти човек.

— За последен път говорих с нея, преди да ни изпратят в Бърнър Бокс.

— Е, сега сме в почивка, значи можеш да й се обадиш.

— А на теб какво ти пука?

— Обичам да живея живота на хората, които са по-нормални от мен. Което означава всички на тази планета, с изключение на присъстващите.

Роби погледна часовника си.

— Какво ще кажеш да я поканим на вечеря? — подхвърли той. — Ще отскоча да я взема, а ти ще наблюдаваш тенджерата.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Тя те харесва.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Веднъж ми подхвърли, че си много яка.

Рийл се замисли и погледна към врящата тенджера.

— Хич ме няма в кухнята — призна тя. — Какво ще кажеш аз да отскоча да я взема, докато ти сготвиш?

— Става — усмихна се Роби и й подхвърли ключовете на колата.

Джули се оказа свободна и Рийл отиде да я вземе. Момичето седна до нея и я погледна.

— Значи оцеляхте там, където ви бяха изпратили, а?

— Все още не се знае — отвърна Рийл, изчака я да си сложи предпазния колан и рязко потегли.

— Някакви пресни рани? — подхвърли Джули.

— Само вътрешни.

— Те най-много болят.

— На мен ли го казваш?

— Как е Роби?

— Щастлив, че се е прибрал.

— През цялото време следях новините за някоя глобална катастрофа. Идеята беше да отгатна къде се намирате.

— И?

— Никоя не беше достойна за вас — сви рамене Джули, насочи очи към дъжда навън и подхвърли: — Вие с Роби сте доста гъсти, нали?

— Да. Доколкото можеш да си гъст с човек като него.

— Имаш ли друг, с когото си близка?

— Имах. Но вече не.

— Защото не е наблизо?

— Нещо такова.

— Да знаеш, че Роби наистина те уважава.

— Не са много хората, които той уважава — отвърна Рийл.

— Бас държа, че и ти си същата.

— Обучаваха ни заедно, Джули — погледна я Рийл. — Той беше най-добрият. Преди да го срещна, си въобразявах, че аз съм най-добрата, но после признах превъзходството му.

— Защо?

— Заради детайлите. Онези неуловимите. В основните неща сме равни. Самият той го признава. Но аз му отстъпвам в детайлите. Понякога се поддавам на емоции.

— Това показва, че си човек. Много ми се иска и Роби да е като теб. Но в повечето случаи той държи всичко вътре в себе си.

— Точно на това са ни учили — изтъкна Рийл.

— Но работата не е всичко, нали? Не запълва целия ти живот.

— Някои са точно такива. Например нашата или поне моята. Доскоро тя запълваше целия ми живот.

— А сега? — изгледа я Джули.

Рийл насочи колата към един от мостовете, по които се влизаше във Вашингтон. Настилката беше все така мокра.

— Сега съм в нещо като преходна фаза.

— Към друга работа или към пенсиониране?

— Пенсиониране? — учуди се Рийл, а след това избухна в смях. — На колко години съм според теб?

— Роби ми каза, че хора с вашата работа не се пенсионират — отвърна със сериозно изражение Джули.

— Така ли ти каза? — стрелна я с поглед Рийл.