Дэвид Балдаччи - Мишената

Момичето кимна.

— Е, в такъв случай може и да е вярно. Не съм чувала Уил Роби да говори празни приказки.

— Ти можеш да промениш това — докосна рамото й Джули. — Да бъдеш първата…

— Не съм сигурна, че ставам за това — промълви Рийл.

— Наистина ли? Според мен си перфектният избор.

— Не ме познаваш чак толкова добре.

— Тогава защо дойде да ме вземеш ти, а не Роби?

Въпросът я хвана неподготвена.

— Ами защото той приготвя вечерята. Аз съм ужасна готвачка.

— Значи идеята да ме поканите беше негова?

— Не. Всъщност, да. Аз само го попитах за теб…

Джули я наблюдаваше внимателно.

— Може би си искала да си поговорим насаме? — подхвърли тя. — В това няма нищо лошо.

В колата настъпи тишина.

— Роби ми разказа за теб — промълви най-сетне Рийл. — За начина, по който…

— Започнах нов живот?

— За твоята възраст си доста проницателна.

— Аз съм по-стара, отколкото изглеждам — въздъхна Джули и докосна гърдите си. — Тук, вътре… Сигурна съм, че разбираш това, защото животът ти не е бил лек. Нямам предвид само работата ти. Говоря за времето, когато си била млада, може би на моите години. Просто знам, че е така. Била си като мен, нали?

Рийл вкара колата в една странична уличка и спря до тротоара.

— От Роби знам, че си страшно интелигентна и си имала кошмарно детство — обърна се към момичето тя. — Но въпреки това не разбирам как позна. Аз… Аз държа картите близо до гърдите си. Винаги…

— По очите — отвърна Джули. — То е вътре в теб, попило е в кожата ти, в походката ти, във всичко… Бас държа, че и ти виждаш същото в мен.

Рийл бавно кимна.

— Джули, това е, как да кажа…

Думите заседнаха в гърлото й. Сякаш някой го беше стиснал с железни пръсти.

— Уплашена си и това е всичко — стисна ръката й момичето. — Наясно съм, че си безумно смела и можеш да се справиш с цяла дузина яки мъже… — Замълча за миг, после добави: — Но въпреки това си уплашена, защото не знаеш дали това е всичко, което може да ти предложи животът.

Рийл кимна още преди да чуе последните й думи.

— Не мога да отговоря на този въпрос — добави Джули. — Но ти можеш, Джесика Рийл. Ти можеш!

След вечеря Роби откара Джули обратно до дома й.

Рийл седна на един стол в дневната и се огледа. Ставаше късно, но тя нямаше къде да отиде. Малката хижа на Източния бряг вече не съществуваше. Имотът в Кийстоун Стейт също. Нямаше как да се върне там след всичко, което се беше случило. Може би трябваше да отиде в хотел, но в момента нямаше сили за това. Искаше само да остане върху този стол, да затвори очи и да не мисли за нищо.

Но не беше писано да се случи.

Телефонът й звънна. Тя сведе очи към дисплея и едва не подскочи. Нямаше как да забрави този номер.

Но притежателят му не се беше обаждал от години. От много години.

По всяко друго време би вдигнала. Беше програмирана да го прави.

Май и до днес.

— Ало?

— Още ли помниш този номер? — попита мъжки глас.

— Да. Учудвам се, че след толкова години все още е същият.

— Държавната бюрокрация действа бавно, ако изобщо действа. Получих няколко повишения през годините, но номерът си остана непроменен. Когато ми докладваха за молбата, аз им отговорих, че ще се заема лично. За мен беше и си оставаш много специален случай.

— Каква молба? — учуди се Рийл.

Той не отговори веднага. Изтекоха няколко дълги секунди, преди да каже:

— От баща ти.

В първия момент Рийл не беше в състояние да отговори. Сякаш една ръка се беше надигнала от гроба, за да й затвори устата.

— Нямам баща.

— Това е вярно във всеки смисъл на думата, освен в биологическия. А последното желание на биологическия ти баща е да те види, преди да умре.

— Нямам никакво желание да го виждам.

— Очаквах този отговор и изобщо не те обвинявам.

— Още ли е в затвора?

— Разбира се. На същото място, в Алабама. И никога няма да излезе от там. В момента лежи в затворническата болница с рак в последен стадий. Казаха ми, че в подобно състояние не могат да го екзекутират. Такъв е законът. Но жив няма да излезе от там.

— Добре. Смъртоносната инжекция действа бързо, но ракът е бавен. Колкото повече се мъчи, толкова по-добре. Дори адът е прекалено комфортен за него. Родил се е мръсник и ще си умре мръсник. Никой няма да скърби за него.

С всяка изречена дума гласът й ставаше все по-силен.

— Знам. Но аз съм само вестоносецът, Сали.

— Отдавна не използвам това име.

— Е, аз знам само него, защото отказаха да ми съобщят името, което ползваш сега.