Дэвид Балдаччи - Мишената

— Отдавна не съм идвала в тази част на страната.

— Според Дикарло си минала в нелегалност още като тийнейджърка и си успяла да разбиеш онази неонацистка банда. Това е доста показателно. ЦРУ научава това и прави всичко възможно да те привлече.

Рийл помълча известно време, после започна:

— Баща ми вярваше в същите глупости, като например „бялото превъзходство“. В тази страна можеш да обичаш много неща, но това не се отнася за скинарите.

— Баща ти е бил скинар?

— Всъщност не съм много сигурна. Никога не е бил конкретен по този въпрос, но мразеше всички.

— Значи всички членове на бандата, която си разбила, бяха вкарани в затвора, така ли?

— Не всички. Главатарят Леон Дайкс имаше добър адвокат и лежа само година-две. Така нареченият ми „татко“ от приемното семейство, в което попаднах, поддържаше контакти с групата на Дайкс.

— Нима е възможно такива хора да бъдат приемни родители? — учуди се Роби.

— Той не го афишираше, но това е перфектният начин да се привличат тийнейджъри, които да се превръщат в роби на тяхната кауза. Те вършат всичко: готвене, чистене, разпространяване на послания, кърпене на грозните им униформи, копиране на расистките им памфлети. Истински затвор. Лично аз направих няколко опита за бягство, които завършиха с бой и мъчения. Дайкс беше най-гадният. Мразех го дори повече от баща ми.

— Но в крайна сметка обърна нещата. И ги разби.

— Не всички, Роби. Далеч не всички.

Рийл сведе очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Добре ли си? — разтревожено я погледна той.

— О, да, добре съм — кимна тя. — Увеличи скоростта, ако обичаш. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

Оставиха оръжието си в колата и преминаха през проверките. Затворът изглеждаше така, сякаш бе построен преди сто години. Отвън стените му бяха покрити с черни петна, а около главния вход се бяха изронили толкова, че се виждаше ръждиво арматурно желязо. Към това място водеше само един път, а земята наоколо беше абсолютно гола, без никакви възможности за укритие.

Роби огледа вишките, обграждащи сградата. В тях имаше униформени пазачи, които крачеха напред-назад с далекобойни пушки в ръце.

— Едва ли е имало много успешни опити за бягство от това място — отбеляза той.

— Ако баща ми беше опитал, най-вероятно щяха да го застрелят и да ни спестят това посещение — промърмори Рийл.

Придружиха ги не към мястото за свиждане, а директно към болничното отделение.

— Е, тук сме — спря пред вратата Роби. — Сигурна ли си, че си готова?

Рийл потръпна и си пое въздух.

— Справяла съм се с пет пъти по-ужасни боклуци от него.

— Но никой от тях не ти е бил баща.

Рийл бутна вратата и влезе, следвана от Роби. Входът на отделението беше блокиран от гише на охраната.

Албърт , пишеше на табелката, окачена на униформената риза на надзирателя.

Истинска горила, помисли си Роби. Със сигурност далеч по-злобна от онези, които живеят в джунглата.

Албърт огледа Рийл с видим интерес. Роби видя как очите й се плъзнаха по едрата му фигура. Преценяваше го, в случай че се наложеше да му срита задника.

— Какво искате от стария Ърл? — подхвърли надзирателят.

— Посещение — отвърна Рийл.

— Знам. Има ви в списъка.

— Е? — изгледа го тя.

— Познавате ли го?

— Казахте, че съм в списъка. Това означава, че имам право на посещение. Но ако трябва да отговарям на глупави въпроси, по-добре да се върна там, откъдето идвам.

— Хей, хей, само попитах — размаха ръце Албърт. — Можете да влизате. Четвъртото легло вляво.

— Благодаря — сухо каза Рийл и мина покрай него, следвана от Роби.

— Задник! — процеди през зъби тя.

Пое наляво и започна да брои леглата. Пред четвъртото спря и погледна надолу с каменно изражение.

Ърл Фонтейн явно я очакваше. Беше седнал в леглото, избръснат и измит, със старателно сресана коса.

— Здравей, малкото ми момиченце — радостно се усмихна той. — Боже, колко си пораснала! Ти ли си това, Сали?

Когато на вратата се почука, Чанг-Ча допиваше първата си чаша чай. Тя стана, прекоси стаята и погледна през шпионката. После отвори и отстъпи встрани.

Влязоха трима мъже и се насочиха към хола. Двама от тях бяха с униформи, а третият носеше черна куртка.

Чанг-Ча затвори след тях и ги последва в малкото помещение.

— Добро утро, другарко Ии — поздрави мъжът с черната куртка.

Чанг-Ча кимна и зачака. Преброи звездите по пагоните на униформените. Бяха точно толкова, колкото върху пагоните на генерал Пак.