Дэвид Балдаччи - Мишената

Подписани признания за убийство и измяна?

Това трябва да го бе измислил Тъкър. Никоя друга институция не би посмяла да издаде подобна заповед. Следователно правилата се бяха променили. Тъкър използваше Бърнър Бокс не само за да провери твърдостта на Роби и Рийл, а и за да изтръгне от тях признания, които ще ги изпратят в затвора. И беше пропуснал да я запознае с тази част от плана. Мъдър ход, защото Маркс със сигурност щеше да откаже.

Тази на пръв поглед проста мисъл я потресе. Никога досега не беше отказвала да изпълни директна заповед. За нея подобно нещо беше недопустимо. Именно то беше довело до сегашното състояние на Роби и Рийл.

Нима започвам да ставам като тях?

До слуха й достигнаха тихи стенания. Агентите се връщаха в съзнание.

— Закарайте ги обратно в стаята — разпореди се на един от хората си Маркс. — Оставете ги да се наспят и чакайте указания за началото на следващите тестове.

Заповедта й беше изпълнена моментално. Тя остана на място, гледайки как ги отнасят.

Всъщност в затворническата килия, поправи се мислено.

Която има всички шансове да се превърне в килия за осъдени на смърт.

Роби се събуди пръв. Липсата на прозорци му пречеше да се ориентира за времето. Ръчните им часовници бяха прибрани още при пристигането. Той се надигна до седнало положение и започна да разтрива слепоочията си, за да прогони болката. После протегна врат и надникна към долното легло, на което спеше Рийл.

Движенията го принудиха да преглътне горчивите останки от повръщано, полепнали по гърлото му.

— Гадно е, нали?

Рийл беше отворила очи и го гледаше.

— Не бих искал да го изпитвам всеки ден — каза той и скочи на пода.

Рийл сви крака и с жест го покани да седне.

— Защо го правят? — попита тя. — Едва ли вярват, че ще подпишем някакви признания.

Роби хвърли поглед към подслушвателните устройства, но тя тръсна глава.

— Изобщо не ми пука дали ни чуват или не! — Надигна се до седнало положение и изкрещя: — Няма да подпишем лайняните ви признания!

Очите й се спряха върху лицето на Роби, който се усмихваше.

— Какво?

— Нищо, Джесика — сви рамене той. — Харесвам финеса ти.

Тя понечи да му се озъби, но в следващия миг се разсмя.

Той се присъедини към нея.

След което и двамата утихнаха, доловили приближаващи се стъпки.

Вратата се отвори и те инстинктивно се отдръпнаха назад в очакване на поредното изпитание. Бяха твърдо решени да се съпротивляват с всички сили на извеждането си от килията.

Но на прага стоеше Еван Тъкър.

Роби стрелна с поглед Рийл. Тя изглеждаше доста застрашително, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху директора на ЦРУ. Той вдигна ръка да я спре, но реакцията й се оказа съвсем друга.

— Добро утро, директоре — любезно поздрави тя. — Добре ли спахте тази нощ? Защото ние си починахме прекрасно — нещо, което не сме правили от години!

Тъкър отвърна с нещо като усмивка и побърза да седне на стола срещу тях. Костюмът му беше доста измачкан, а яката на ризата му беше зацапана. Сякаш беше стигнал до тук с примитивен транспорт, който не отговаряше на поста му.

— Знам какво се е случило с вас снощи, защото беше по моя заповед — директно отвърна той.

— Хубаво е, че си признавате — кимна Роби. — Защото водното мъчение е забранено от закона.

— Това важи само за разпитите на задържани — спокойно отвърна Тъкър. — Но вие не сте задържани, а процедурата не е била използвана за целите на разпита.

— Поискаха да подпишем признания — подхвърли Рийл.

— Обикновен трик. Няма признания, които трябва да подписвате.

— Оня тип снощи твърдеше друго — отбеляза Роби. — И доста подробно ни описа условията, при които трябва да стане това.

— Действал е по предварителния сценарий. Но признания няма.

— Какъв тогава е смисълът? — попита Рийл.

— Да проверим дали все още ви бива. Предстоящата ви мисия не изключва риска да бъдете заловени, а врагът е известен с разнообразието от средства за пречупване на пленниците, включително водно мъчение. В нашата работа не е достатъчно да стреляш точно, както знаете…

— Това означава ли, че не става въпрос за лично отношение към мен? — попита Рийл. — Нима очаквате да ви повярваме?

— Не ме интересува дали вярвате или не. Моята позиция към теб е пределно ясна: уби двама от хората ми и не си плати за това. Мисля, че тая работи вони, при това яко. Ако питат мен, трябва да си в затвора, но за съжаление, не ме питат. Чакат ме нови задачи, вас — също. Моята работа е да предпазвам тази страна от външни заплахи, а вие двамата сте инструментите, с които трябва да върша това. Ще ви използвам, когато и както намеря за добре. Ако реша да ви тествам до краен предел, значи точно така ще стане. Но ако не сте сигурни, че ще се справите, трябва да ми кажете още сега. Веднага ще сложим точка на глупостите.